Орхан Памук - Бялата крепост

Това обаче не доведе до друго, освен до нарастване на гнева му и той със сетна надежда наблегна върху жестокостта — ролята на свидетел вече не се нравеше на султана, ала и той като мене наблюдаваше тази жестокост единствено от любопитство. Напредвайки на север, пристигнахме в гориста местност, дето селяните говореха пак на някакъв славянски език; видяхме го как налага със собствените си ръце привлекателен юноша от китно селце, който не можа да си спомни друго, освен една детска лъжа. Каза, че това никога повече няма да се повтори; вечерта го завладя необичайно чувство за вина, според мен, дори прекомерно. При друг ловен излет ми се стори, че виждам как под проливния жълтеникав дъжд селянките плачеха отдалече заради онова, което се случваше с мъжете им. Онова, което се случваше, бе втръснало вече и на нашите изпедепсали се до съвършенство хора; те понякога подбираха преди нас поредния мъж за изповед и ни го водеха, а нашият преводач преварваше с първите си въпроси Ходжа, който изглеждаше доста поуморен от яростта си. Не че не се натъкнахме и на интересни случаи, на жертви, изповядващи се надълго и нашироко, сякаш от години са чакали с цялата си душа деня за разпит, но те бяха просто наплашени и объркани било от мълвата за нашата жестокост мълва, която, чухме го, обикаляла от село на село, превръщайки се в легенда, — било от висшата справедливост, чиято тайна не смогваха да разгадаят; Ходжа обаче не се интересуваше вече от истории за мамещите се един друг мъже и жени, за сиромасите, завиждащи на замогналия се съсед. Непрестанно повтаряше, че истината е по-дълбока, ала струва ми се, самият той, както и ние, от време на време се усъмняваше, че ще можем да я достигнем. Забележеше ли и най-малкото съмнение у нас, начаса се разгневяваше — предчувствахме обаче, ние и падишахът, че няма никакво намерение да се отказва. Вероятно по тази причина ние се превръщахме единствено в наблюдатели, докато той изкъсо държеше юздите в свои ръце. Веднъж, вир-вода, Ходжа с часове продължи да разпитва младеж, отвратен от доведения си баща и от доведените си братя, понеже се отнасяли зле с майка му — тогава, укрили се под навеса от проливния дъжд сякаш се пообнадеждихме; ала по-късно, вечерта, Ходжа приключи темата, като заяви, че това бил най-обикновен младеж, който заслужава да бъде забравен.

Напредвахме на север и все по на север; виейки се из планинските възвишения, походната колона бавно се придвижваше по калните пътища сред гъстите и тъмни дъбрави. Харесваше ми студеният и мрачен полъх, идещ откъм боровите и брезови гори, мъгливото безмълвие, излъчващо подозрителност, неизвестността. Никой не ги наричаше с това име, ама струва ми се, че се намирахме в полите на Карпатите, които, украсени с готически замъци и елени бях зърнал в детството си върху изработената от посредствен художник европейска карта в ръцете на баща ми. От дъжда Ходжа се беше простудил, но въпреки това всяка заран се отклонявахме от пътя, извиващ се, сякаш за да го отдалечи от целта и навлизахме дълбоко в горите. Ловните излети като че ли бяха забравени; притаявахме се край брега на някое езеро или на ръба на някоя пропаст не за да убием елен, а за да накараме предварително подготвените за нас селяни да чакат! После, решавайки, че времето е дошло, влизахме в някое от селата и след като си свършехме работата, веднага поемахме след Ходжа, който ненамерил отново желания бисер, гледаше спешно да се отправим към следващото село, за да забрави измъчваните, пребивани селяни и собствената си безнадеждност. Веднъж на Ходжа му хрумна да направи нов опит; падишахът, смайващ ме със своето търпение и заинтригуваност, нареди да му доведат двайсет еничари; Ходжа зададе едни и същи въпроси най-напред на тях, след това на обърканите, чакащи пред домовете си руси селяни. Друг път отведе селяните до походната колона, показа им нашето странно, проскърцващо съоръжение, дето се мъчеше да настигне султанския аскер по калните пътища и ги запита какво мислят, като се разпореди писарите да запишат техните отговори, но като че ли силата му се бе поизчерпала, вероятно, защото както сам заяви, ние не можехме да проумеем истината, вероятно, защото се беше уплашил от безсмислената си жестокост, вероятно заради обземащото го нощем чувство за вина, вероятно, защото се беше преситил от неодобрителното мърморене сред армията и пашите по адрес на нашето оръжие и на случващото се в горите, а може би просто, защото бе болен, знам ли: хрипкавият му глас бе поизгубил предишната мощ; нямаше я онази страст във въпросите, чиито отговори знаеше наизуст; сякаш самият му хрипкав глас вече не вярваше в изричаните слова за триумфа, за бъдното, за нуждата от нашето осъзнаване и избавление. За последно, спомням си, го видях обезверено да разпитва неколцина славянски селяци под рукналия наново сивкав като сяра дъжд. Стояхме встрани, беше ни втръснало да слушаме; под призрачната, помътняла от дъжда светлина те зяпаха с празни погледи мокрите си лица в голямото огледало с позлатена рамка, което Ходжа им поднасяше наред.