Орхан Памук - Бялата крепост

Бе се заинтригувал обаче. Подир два дни, по време на друг лов — преследвахме елени, — той си затвори очите пред повторно разигралата се драма, вероятно защото не бе издържал на настояванията на Ходжа, а може би защото се наслаждаваше на разпита повече, отколкото предполагах. Тоз път бяхме преминали Дунава; селото — пак християнско, само че тук езикът, на който говореха беше с латински корен. Във въпросите на Ходжа нямаше кой знае каква разлика. В началото дори не ми се и слушаха отговорите на селяните, стреснати както от разпитващия ги и от неговите въпроси, напомнящи ми настървението, с което карах Ходжа в нощите на чумната епидемия да описва своите прегрешения, така и от султана, подкрепящ с безмълвието си анонимния съдник. Изпитах необичайна погнуса; изпитах озлобление не толкова към Ходжа, колкото към падишаха, който му се доверяваше и се поддаваше на магнетизма на тая противна игра. Но не след дълго и мен ме завладя същото противно любопитство; казах си, че слушайки, човек нищо не губи и се присъединих към тях. Всички прегрешения и провинения, разказвани на език изящен и приятно галещ ухото ми, си приличаха: обикновени лъжи, незначителни измами, едно-две мошеничества, една-две изневери и не повече от няколко дребни кражби!

Вечерта Ходжа каза, че селяните не били споделили всичко, че спестявали истината; навремето аз бях стигнал доста по-далеч — те би трябвало да имат, къде по-съществени, къде по-истински грехове, различаващи ги от нас. Готов беше да употреби и сила, само и само да се докопа до тия истини, та да покаже най-напред какви бяха „те“, а после какви бяхме „ние“ и да убеди в това падишаха.

С всеки изминал ден тая противна жестокост нарастваше все повече, ставаше все по-безсмислена.

В началото всичко бе просто; през онези дни бяхме като хлапета, подхвърлящи си насред играта по някоя солена шега за разведряване на атмосферата; часовете за разпит пък бяха като натъкмени кратки пиески насред дългия и увлекателен ловен излет; но с времето това се превърна в изчерпваща нашата воля, издръжливост и нервна енергия церемония, от която незнайно защо не можехме да се откажем. Виждах стъписани селяни, ужасени от въпросите на Ходжа и от необяснимия му гняв; ако знаеха какво точно се иска от тях, вероятно биха го казали; виждах доведени на селския мегдан беззъби и грохнали старци; с безнадеждни погледи те търсеха помощ от околните, от нас, преди със запъване да заразправят за греховете си, за действителните си грехове; виждах блъскани, удряни млади мъже само защото техните признания и прегрешения са се сторили незадоволителни. Сетих се как след прочита на написаното от мен, Ходжа стовари един юмрук върху гърба ми и каза: „Ей, ама голям хитрец си.“ Тогава, помня, не можа да го понесе и разгневено избълва, че не проумява как е възможно да съм такъв човек. Но макар и неосъзнато докрай, той вече отлично знаеше какво търси и до какъв резултат би искал да стигне. Изпробва и други прийоми: току прекъсваше изповядващия се и му заявяваше, че лъже; нашите хора започваха да бият виновника. Друг път прекъсваше изповядващия се с думите, че негов другар го опровергавал. Пробва и да ги привиква по двама. Ала виждайки, че не може и не може да се докопа до дълбоките истини — независимо от упражняваната най-решително от нашите хора жестокост, селяните се притесняваха един от друг, — той се вбесяваше.

Когато заваляха нестихващите дъждове, вече, струва ми се, бях попривикнал със случващото се. Спомням си как залудо пребиваха селяните, дето не говореха много-много и не възнамеряваха да говорят много, как с часове ги държаха мокри до кости на разкаляния селски мегдан. И ловните ни излети постепенно помръкваха, ставаха все по-краткотрайни. От време на време убивахме по някоя кошута с красиви очи, което натъжаваше султана, или по някое едро диво прасе, но умовете на всички ни вече бяха заети не толкова с ловните подробности, колкото с разпитите, които както и ловът, се подготвяха отрано. Нощем Ходжа изливаше душата си пред мен, сякаш усещаше вина за стореното през деня. Той не по-малко бе обезпокоен от случващото се, от жестокостите, ала търсеше едно познание, едно полезно за всички ни познание — искаше му се да го демонстрира пред султана; и защо ли тия селяни укриваха истината? Подир време рече, че би трябвало да опитаме същото и в някое мюсюлманско село; ала и този опит излезе несполучлив — макар че много-много не се притесняваха от разпита, и те, по подобие на християнските си съседи изповядаха горе-долу същото, споделиха почти същите истории. Беше един от непоносимите дни, в които дъждът изобщо не спираше — Ходжа измърмори нещо от рода, че те, видите ли, не били истински мюсюлмани, но при вечерното обсъждане на случилото се през деня установих, че и той е забелязал как тази истина не беше убегнала на султана.