Орхан Памук - Бялата крепост

Всички смятаха, че сезонът не е подходящ за военен поход, ала темата много-много не се коментираше. По време на похода все повече се убеждавах, че аскерите воюваха със страх от „лошата поличба“, че се бояха от лошата поличба толкова, колкото и от врага, понякога дори повече от нея, отколкото от него. Първата нощ от нашия марш на север през процъфтяващите богати села и стенещите под тежестта на нашето съоръжение мостове, изненадващо бяхме привикани в шатрата на султана. И той, обладан от любопитство и от вълнение като улисано в новата си игра хлапе се бе вдетенил по подобие на аскерите си и досущ като своите аскери заразпитва Ходжа как би изтълкувал случилото се през деня: какво означават аленият облак пред залязващото слънце, ниският полет на соколите, рухналият комин на една селска къща, снижаването на щъркелите на юг? Ходжа, естествено, изтълкува всичко като много благоприятен знак.

Ала с това нашата работа не беше приключила; едва сега и двамата научавахме, че по време на поход султанът страстно обичал нощем да слуша страховити и интересни истории. Преди години бяхме подарили на владетеля една наша книга, тя ми беше любимата, и Ходжа, повлиян от включеното в нея патетично стихотворение, обрисува мрачна, страховита картина, изпълнена с трупове, кървави поражения, провали, предателства и злощастия, ала в едното ъгълче на уплашения султански поглед не спираше да блещука и пламъчето на победата. Налагаше се да напрягаме умовете си, за да разпалваме този пламък, да се отърсваме от всички други неща, които Ходжа от години ми втълпяваше и които исках вече да забравя — за „тях“ и за „нас“, за съдържимото в главите ни! Всяка нощ Ходжа сгъстяваше все повече мрака, страховитостта и ужаса на тая навяваща ми досада безвкусна история, вероятно, защото си мислеше, че и падишахът вече става апатичен към нея. И наново откривах как, докато слуша приказките за съдържимото в главите ни, владетелят потръпва от наслаждение.

Не бе изтекла и седмица от началото на марша, когато започна ловът. Един отряд, включен към армията специално за тази цел, разузнаваше района, изнамираше най-подходящия терен и след като подбираше селяните, падишахът, ние и ловците се отделяхме от походната колона и поемахме ту към гора, прочута с кошутите си, ту към планински скатове, из които препускаха диви прасета или към някой друг лес, изобилстващ с лисици и зайци. Подир дългите часове на лов, ние тържествено се присъединявахме към походната колона, сякаш се завръщахме от триумфална война — армията приветстваше падишаха, а ние плътно го следвахме. Ходжа изпитваше гняв и отвращение към тия церемонии, пък аз ги обичах; по-приятно ми беше вечер да разговарям с падишаха за съвместния лов, отколкото за похода, за състоянието на селата и градовете, през които минавахме или за последните новости около враговете ни. Сетне Ходжа захващаше своите предсказания и истории, чието напрежение еженощно нарастваше заедно с гнева му, породен от тия брътвежи, които намираше за глупави и наивни. И мен, по подобие на султанската свита, вече ме угнетяваше вярата на падишаха в целящите да го сплашат истории, в приказките за съдържимото в нашите глави.

Станах свидетел обаче и на нещо доста по-лошо! Ловувахме пак: близкото село беше опразнено, а селяните, пръснали се из гората, вдигаха невероятна дандания, удряйки една в друга носените от тях тенекии, та да насочат дивите прасета и елените към мястото, дето ние ги причаквахме с конете и оръжията си, ама до пладне изобщо не се натъкнахме на никакъв дивеч. Под влияние на обедната жега или за да разсее налегналата ни досада, падишахът бе пожелал Ходжа да разправи някоя от историите, дето нощем го караха да настръхва. Напредвахме бавно, долавяйки смътно тенекиената дандания, долитаща от доста далече и щом пристигнахме в едно християнско село, спряхме. Та тогава забелязах как падишахът и Ходжа сочеха към една от къщите в пустото село и как немощен старец най-напред подаде глава през открехната порта, след което се насочи към тях с подобаващи почести. Малко преди това пак бяха си говорили за „тях“, за съдържимото в главите им и като зърнах любопитния израз на лицата им и как Ходжа разпитваше чрез преводач стареца, аз се приближих, уплашен от собствената си мисъл.

Ходжа разпитваше стареца, настояваше той да му отговаря на секундата, без да се замисля: какъв е най-големият му грях, коя е най-голямата му лошотия в живота? Преводачът бавно ни преведе какво измърмори старецът на някакъв свой си славянски език бил злощастен, безгрешен и невинен старец; с невероятно упорство обаче Ходжа настояваше и изискваше от стареца да говори за себе си. Като забеляза, че и султанът любопитства колкото Ходжа, онзи се съгласи, че имал вина: виновен бил, да, трябвало и той като своите съселяни да напусне дома си, трябвало и той заедно с другите да участва в лова и да насочва дивеча, да, грешен бил, ама си имал оправдание, не бил толкова здрав, та цял ден да търчи из гората, сочеше сърцето си, умоляваше за прошка; Ходжа обаче се разгневи, разкрещя се: не питал това, питал за същинските грехове; добре, ама селянинът комай не проумяваше въпроса, зададен му чрез преводача, стоеше като истукан, притискайки с горчивина ръката си към сърцето. Отведоха стареца. Доведоха друг — Ходжа почервеня от гняв, когато и той занарежда същото. Докато Ходжа, за да поощри втория селянин с примери за злото и за греха му описваше, както се описват лошотиите на един безименен грешник, моите детски провинения, лъжите, които измислях, та да ме обичат повече от братята и сестра ми, моите плътски прегрешения в университета, аз, отвратен и засрамен си припомнях нашите дни по време на чумата, които, пишейки тази книга, упоменах с тъга. Когато последният доведен куц селянин шепнешком си призна, че тайничко зяпал къпещите се в реката булки, Ходжа като че малко се поуспокои. Да, ето такива бяха „те“ — изправени пред греховете си, можеха да застанат лице в лице с тях; но ние, които би трябвало да знаем какво се случва в човешките глави и т.н. и т.н. Щеше ми се да вярвам, че султанът не се впечатлява чак толкова от всичко това.