Орхан Памук - Бялата крепост

От старата маса, пред която се бях настанил, за да довърша книгата, виждах малката ладия, потеглила от Дженнетхисар към Истанбул, воденицата насред маслиновите гори в далечината, боричкащите се под смокините в долната част на градината деца, прашния път от Истанбул за Гебзе. Виждах керваните по този непроходим през снежната зима път, поели на изток, към Анадол, че и към Багдад и Дамаск; по него най-често пъплеха разнебитени волски двуколки; понякога се вълнувах, съзирайки конник, чиито одежди не можех да различа в далнината, но приближеше ли, ставаше ясно, че странникът не идва при мен — напоследък никой не идваше при мен и никой, вече го знаех, нямаше да дойде.

Не се оплаквам обаче; проблемът самота не съществува за мен — през годините, докато бях главен астролог, понатрупах доста пари, ожених се, сдобих се с четири деца; май навреме се отказах от тази си дейност, предвиждайки с усета, придобит от своите занимания, наближаващите беди: оттеглих се тук, в Гебзе, преди армията на султана да се отправи към Виена, преди обзетите от ярост заради поражението шутове от свитата му да обезглавят главния астролог, заел поста след мене, и преди да свалят от престола нашия обожаващ животните падишах; построих си конак и се преместих в него с любимите си книги, с децата и с неколцината слуги. Жената, за която се ожених докато бях главен астролог, бе доста по-млада от мен, прекрасно се справяше с домакинската работа, въртеше цялата къща, както и някои от моите по-маловажни дела, оставяше ме, мен, клонящият към седемдесетте, по цял ден да си пиша книгите в стаята и да си фантазирам. Тъй че аз имах възможност до насита да мисля за Него, за да открия най-подходящия финал на своята история, на своя живот.

Макар че се опитвах изобщо да не го правя през първите години. На няколко пъти султанът отваряше дума за Него, ала бе забелязал, че темата никак не ми допада. И той, струва ми се, остана доволен от това; просто любопитстваше; само дето така и не се разбра защо и до каква степен го глождеше любопитството. В началото ми беше подхвърлил, че, видите ли, нямало защо да се срамувам от влиянието, което Той ми оказваше, от това, че се учех от Него. Знаел дори че книгите, календарите и предсказанията, които му давах през годините, били Негово дело; казал му Го, докато аз вкъщи работех по проектите за нашето оръжие, затънало в блатото; знаел също, че Той всичко споделял с мен, както и аз съм споделял всичко с Него. По онова време и двамата май още не бяхме изгубили почвата под нозете си, но усещах султанът стъпва доста по-твърдо на земята. Тогава си казах — падишахът е по-схватлив от нас двамата, знае всичко, което трябва да знае и си играе с мене, за да ме държи здраво в ръцете си. А може би тук имаше отглас и от благодарността, задето ме бе избавил от поражението, приключило в блатото, и от яростта на аскерите, пощурели от слуховете за лошата поличба.

Защото щом се разбрало, че неверникът е избягал, някои от аскерите поискали главата ми. Ако през първите години султанът ме бе запитал открито, мисля, че бих му признал всичко. Тогава още не бяха плъзнали слуховете, че аз не съм аз и просто се нуждаех да споделя с някого случилото се. Тъгувах за Него.

Живеех сам в къщата, в която дълги години бяхме прекарали заедно и това ме изнервяше още повече. Джобовете ми бяха тъпкани с пари — по онова време бях свикнал да посещавам Пазара за роби; отбивах се там месеци наред, докато открия, каквото търсех. Накрая купих и отведох у дома един несретник, който всъщност не приличаше много нито на мен, нито на Него. Когато през нощта го настаних пред огледалото и му казах да ме научи на всичко, което знае, да ми разкаже за своята родина, за своето минало, както и за своите прегрешения, той се уплаши от мен. Беше отвратителна нощ, съжалих нещастника, възнамерявах да го освободя на сутринта, но скъперничеството ми надделя, отведох го обратно на Пазара за роби и го продадох. После оповестих в квартала, че съм решил да се женя. Радостно заприиждаха у дома, решили, че най-сетне и аз ще заприличам на тях и спокойствието ще се настани на нашата улица. И аз бях доволен, че вече приличам на тях — надявах се сплетните да спрат и да заживея в мир, съчинявайки година подир година истории, предназначени за падишаха. Внимателно си подбрах жена; нощем ми свиреше на уд.

Когато слуховете се подновиха, първоначално си казах, че това е някаква игра на падишаха, който изпитва удоволствие да наблюдава тревогата ми и да ми задава объркващи въпроси. По онова време не ме притесняваха кой знае колко внезапните вметвания на владетеля от рода на: „Познаваме ли себе си?“, или „Човек трябва добре да знае кой е.“ Смятах, че бе усвоил тия изнервящи въпроси от проявилите интерес към гръцката философия умници из средите на шутовете, обкръжили наново султана. Тъй като пожела да сътворя нещо по темата, поднесох му най-новата си книга, описваща колко са щастливи газелите и врабчетата, тъй като не се занимават със себе си и изобщо нямат представа кои са. Когато узнах, че с удоволствие прочел книгата, приемайки я насериозно, донейде се поуспокоих, ала и до моите уши достигаха слуховете: правел съм султана на глупак, понеже изобщо не съм приличал на човека, чието място заемах, Той бил по-слаб и изящен, а аз съм понапълнял; установили, че съм измамник в момента, когато съм заявил, че не бих могъл да знам всичко, което знае Той; някой ден, вече посял семената на лошата поличба, съм щял да избягам насред битката и съм щял като Него да улесня поражението, предавайки нашите военни тайни на враговете ни и т.н., и т.н.! За да се предпазя от подобни слухове, разпалвани според мен от султана, аз се оттеглих от всички забавления, избягвах да се появявам на публични места, отслабнах и предпазливо поразпитах и подразбрах какво са обсъждали в султанската шатра през онази последна нощ. Жена ми раждаше децата едно подир друго, доходът ми беше сносен, исках да забравя слуховете, Него, миналото и да продължа да си работя на спокойствие.