Орхан Памук - Бялата крепост

За да Го забравя, в Гебзе се нанесохме в друга къща. В началото се боях, че ще дойдат хора от двореца и ще ме отведат, никой обаче не ме потърси, не посегнаха и на приходите ми; или ме бяха забравили, или бях под тайното наблюдение на падишаха. Все тая ми беше, бях уредил делата си, бях съградил тази къща, бях натъкмил задната си градина така, както душата ми искаше; прекарвах времето си в четене на книги, в писане на увлекателни истории за собствено удоволствие; не за да припечелвам още пари, а заради забавлението изслушвах гостите си, които, подразбрали, че съм бил предишният главен астролог, напираха да се допитват до мене. Може би тъкмо тогава по-добре опознах страната, в която живеех, от младини — преди да им предскажа какво бъдеще ги очаква, карах сакатите, сащисаните от загубата на син или брат, безнадеждно болните, бащите с неомъжени щерки, завързаците, копнеещи да удължат боя си, ревнивците, слепците, моряците, полуделите нещастно влюбени да ми разказват най-подробно живота си, сетне нощем записвах чутото в тефтери, та да го включа, както направих с тази книга, в историите си след време.

През онези години опознах и стареца, който с пристигането си внесе в стаята ми и своята дълбока печал. Трябва да бе с десетина-петнайсет години по-възрастен от мене. Казваше се Евлия; щом видях мъката, изписана на лицето му, си рекох, че болката му се нарича самота, ала той го отрече бил посветил живота си на пътешествията и на описващата тези пътешествия десеттомна творба, която вече привършвал, искал преди да умре да посети най-близките до Аллах места — Мека и Медина — и да опише видяното, ала книгата му имала един притеснителен пропуск — държал да разкаже на своите читатели за Италия, защото много бил слушал за красотите на нейните фонтани и мостове, та бих ли му разказал за всички тези неща аз, дошлият да видя Истанбул, след като съм бил привлечен от неговата слава? Когато отвърнах, че никога не съм бил в Италия, той заяви, че знаел това, кой не го знаел, ала нали съм имал някога роб, пристигнал оттам — той няма как да не ми е описал всичко; опиша ли му всичко, щял да ми се отплати с две-три забавни историйки — нима най-приятното нещо в живота не било да съчиняваш и да слушаш приятни истории? Беше измъкнал притеснено от торбата си някаква карта — най-ужасната карта на Италия, която някога бях виждал. Реших да разказвам.

С по детски пухкавите си ръце ми посочваше някой град от картата, прочиташе на срички името му и старателно записваше фантасмагориите, които му разправях. Настояваше да чуе по някоя необикновена случка за всеки от градовете. Така, прекарвайки тринайсет нощи в тринайсет града, ние прекосихме от севера до юга цялата тази страна, която видях за пръв път в живота си. Това ни отне цяла сутрин, а после той се върна в Истанбул с кораб от Сицилия. Понеже остана много доволен от моите истории, реши да ме зарадва и ми разказа за въжеиграчите, изчезнали в небесата над Акка, за жената от Коня, родила слон, за биковете със сини крила край бреговете на Нил, за розовите котки, за часовниковата кула във Виена, за предните си зъби, които показа ми ги като се усмихна — му направили там, за говорещата пещера на брега на Азовско море, за червените американски мравки. Тези истории незнайно защо породиха у мен необяснима тъга, идеше ми да се разплача — заревото на слънцето бе обляло стаята ми; когато Евлия ме попита дали съм преживял подобни смайващи истории, аз, в желанието си действително да го смая, му предложих да пренощува у дома с хората си — имах една история, тя щеше да му хареса, за двама души, разменили местата си в живота.

През нощта, след като всички се оттеглиха да спят и настъпи очакваната и от двама ни тишина, ние се върнахме в стаята. Та тогава за първи път съчиних историята, която вие вече привършвате! Описах я така, сякаш не беше измислена, сякаш тихичко ми бе нашепвал думите друг, бавно подреждайки изреченията едно подир друго: „Пътувахме от Венеция за Неапол, когато турски кораби пресякоха пътя ни…“

Някъде доста след полунощ, когато моята история отиваше към финала си, настана продължителна тишина. Усещах: и аз, и моят гост мислехме за Него, ала представата на Евлия за Него бе твърде различна от моята. Изобщо нямах съмнение, че мислеше за собствения си живот! И аз мислех за собствения си живот, за Него, за това колко обичах своята история; изпитвах гордост от изживяното и от сътвореното стаята, в която седяхме, бе преизпълнена с тъжните спомени за нещата, които и двамата бяхме искали някога и бяхме получили; тъкмо тогава съвсем отчетливо осъзнах, че няма да Го забравя никога и това ще ме прави нещастен до края на моя живот; вече знаех — не ще мога никога да живея сам; в средата на нощта, в стаята, заедно с моята история сякаш бе нахлула сянката на привидение, чиято магнетичност ни вълнуваше и тревожеше. Призори моят гост ме ощастливи, като каза колко много му е допаднала моята история, но добави, че ще трябва да възрази на някои от нещата. Изслушах го с интерес, вероятно, за да се освободя от изнервящите спомени за своя двойник и възможно най-бързо да се върна към новия си живот.