Робърт Паркър - Хартиената кукла

— Да, знам.

— И г-н Джек не можа да си удържи ръцете далече от нея.

— Не са били ръцете му, които са го поставили в затруднено положение по-късно.

— Да, господине. И когато тя забременя и роди бебето, г-н Джек се засрами. Наистина се почувства много зле и не искаше г-ца Аби да научи, не искаше и никой друг да научи за това. Даде й пари и й каза да пази всичко в тайна, и че докато пази тайната ще продължава да й дава пари.

— По сто долара на месец — вмъкнах аз. Джеферсън сви рамене.

— По онова време това бяха много пари за някой като Берта Вос — отвърна той. — И тя се ожени за Хил Ренкин, като го накара да мисли, че детето е от него. Така го изработи, че всичко остана в тайна.

— С малкото изключение, че е казала истината на дъщеря си — допълних. — Казала й е да се гордее с баща си, колко богат е той, дъщерята е запомнила това за цял живот и го е намразила, задето не я е признал. И по причини, които биха могли да се обяснят с лудостта й, е приела името и семейната история на законната дъщеря.

— Да, г-не.

— И когато е навършила четирийсет и три години и е банкрутирала, се е сетила колко богат е баща й и е дошла да му иска пари.

— Да, г-не.

Шумът от мача по телевизията подсили мълчанието в стаята. Джеферсън приготви още две питиета, донесе ги и ми подаде едното. Джек през цялото време не помръдна нито веднъж.

— Той даде ли й пари? — попитах.

— Дори не разбра коя е — отвърна Джеферсън. — Или поне така каза. Трудно е вече да се каже какво знае г-н Джек и какво не.

— Ти даде ли й пари? — попитах.

— Давах й известно време, след това спрях.

— Защо спря?

Джеферсън бавно поклати глава.

— Нямах повече пари — отговори той.

— И Джек ли нямаше? — попитах.

— Г-н Джек никога не е имал толкова пари, колкото си мислят хората — обясни Джеферсън. — И харчеше това, което имаше.

Замислено се усмихна като се сети за начина, по който Джек харчеше пари.

— Купуваше коли и коне, уиски и храна, подаръци за госпожица Аби и госпожица Ливи, харчеше и много по жени. Господин Джек винаги е казвал, че парите са за харчене. Казвал е, че не иска да го мамят. Също, че хората, които залагат на конни състезания, умират разорени.

— Значи той е разорен, така ли?

— Да, господине. Тази празна къща е всичко, което има.

— От какво живее?

— Не му трябва много. — Храна за кучетата, да си купи уиски. Това са всичките му разходи.

— Ти получаваш ли заплата?

— Все още се занимавам с дърводелство от време на време, когато г-н Джек спи. Внукът ми идва и го пази вместо мен. Монтирам шкафове на хората, такива работи. Не мога да се заемам с големи поръчки. Те са трудни, а и все още ме бива много по дооформянето.

— Ти го издържаш — констатирах. Джеферсън отпи от чашата. Аз сръбнах от моята.

Не си падах много по бърбън, но нямаше как.

— Да, господине — потвърди той.

— И ти си казал на Черил Ан, че няма откъде да й дадеш повече пари, така ли?

Джеферсън кимна. Отново се беше загледал през тъмните поля отвъд предверието. Вдигна чашата си и бавно пийна. Напитката беше бърбън, но той я пиеше като мляко. Дъждът се изливаше по стъклените стени на стаята.

— И тя не съумя да скрие разочарованието си — вмъкнах.

— Каза, че не ми вярва — продължи Джеферсън. — Нарече ме крадлив негър и започна да крещи на г-н Джек. Той вече не е добре, виждате това. Всеки може да го види. Викаше, че той й е баща и че й дължи парите. Каза, че му дава една седмица срок да ги намери. Това го разстрои.

Сръбнах още малко бърбън. Джеферсън допи напитката си и погледна към моята. Поклатих отрицателно глава. Той отиде да си налее още, сипа и на Джек. Почесах хрътката, свита на кълбо на канапето до мен, зад ухото. Погледнах дъжда, който се сипеше по извитото стъкло. Обърнах очи към Джеферсън. Той също се изви към мен. Замълчахме. И двамата знаехме. Струваше ми се, че отдавна съм знаел.

Като ме видя да чеша ухото на хрътката, друго куче стана, приближи и постави глава на ръба на канапето. Останалите забелязаха тази рокада, станаха и мълчаливо започнаха да се движат из стаята, като че ли невидим дресьор им бе дал заповед. Върнаха се обратно по местата си, наредени в права редица.

— И тя си тръгна — размишлявах на глас.

Джеферсън кимна.

— И се върна в Бостън.

Кимване.

— И ти взе големия чук с дълга дръжка като лост, защото вече не си толкова силен като преди и също отиде там.

— Взех автобуса — потвърди той и ме гледаше право в очите без никакъв израз на лицето си. — Пътувах три дни с автобуса.