Исак Паси - Енциклопедия на ренесансовата личност

Остроумието, хладнокръвието и съобразителността са целесъобразни спрямо средата органи, с помощта на които ренесансовият човек води своята борба за съществуване. Те го измъкват от трудни положения, те го издигат над обстоятелствата, те са инструмент на човешкото, насочен срещу капризите на превратната съдба. За да не срещне любовника с мъжа си, жена му го кара да участва в заклинанието, прогонващо привидения, и така си осигурява възможността за следващите радости с любовника; друга жена най-спокойно представя на мъжа си своя любовник като купувач на една делва; трета наказва ревността на мъжа си и в същото време му слага рога. Хубавицата Изабела надминава всички. Тя има двама любовници, приема и двамата и когато мъжът й си идва ненавреме, устройва помежду им истинско театрално представление, от което излиза невредима. По изобретателност не й отстъпва и Беатриче — любовникът набива мъжа й, с което едновременно доказва своята преданост към него и си създава условия за други срещи с нея. Изобретателността на героите на Декамерон може да бъде жестока, дори цинична, но тя е изобретателност блестяща, непресъхваща, неподражаема. Лидия, съпруга на Никострат, обича слугата му Пир и за да спечели неговата любов, чрез хитро сплетени измислици успява да даде всички искани доказателства за своята любов: в присъствие на Никострат убива най-добрия му ястреб, отскубва снопче косми от брадата му, изважда му зъб, и то от най-здравите, а накрая се забавлява със слугата пред очите на мъжа си, като успява да го убеди, че каквото е видял, не е вярно.

Ако хубавиците Лидия, Беатриче, Изабела, ако жените от седмия ден проявяват завидна изобретателност, съобразителност и хладнокръвие, за да получат нещо, за да се предпазят от опасност или за да се насладят от любовта си в този свят, в който еднакво мъжете изменят на жените и жените на мъжете, то веселите остроумници, художниците Бруно и Буфалмако, макар и да не са безразлични към жизнените блага, се отдават на своите шеги по-скоро за самите шеги. При тях шегата и остроумието имат почти самостоятелна стойност, те доставят удоволствие или сами по себе си, или доколкото подиграват глупостта. Шегите на Бруно и Буфалмако са жестоки и грубовати, но те осмиват глупостта, доверчивостта, алчна или наивна глупост, а в един свят, където умственото предимство е modus viivendi, глупостта е проклятие, което не заслужава по-добра участ. Бруно и Буфалмако убеждават глупавия Каландрино, че е невидим, замерват го с камъни и присъстват на една колкото глупава, толкова и жестока сцена между него и жена му; друг път му открадват прасето, доказват му, че сам е откраднал собственото си прасе, карат го да гълта горчиви хапчета, а накрая му вземат и два чифта угоени петли; трети път го убеждават, че е забременял; четвърти, че със заклинание ще спечели хубавицата Николоза. Бруно и Буфалмако издевателстват и над глупавия доктор Симоне да Вила, първообраз на онзи вездесъщ болонски доктор, който по-късно ще разсмива многобройните зрители на италианската commedia delll’arte. Вместо в обещания земен рай, в чудесното корсарско общество те го хвърлят в яма с нечистотии и след това го карат да признае, че той сам си е виновен. Само преди немного време хората, над които издевателстват Бруно и Буфалмако, не бяха смешни глупаци. Тези, които вярваха в заклинания, чудеса и вълшебства, даваха тон на живота, те палеха клади и хвърляха в тях книги, вещи и хора, те създаваха обществения ред, те внушаваха страх и сами бяха страшни. Сега от миналото могъщество на някога страшните хора е останало твърде малко и страшните са вече смешни. Но те напомнят за изминалите десет века. Затова шегите над глупостта могат да бъдат и малко жестоки, и малко пресилени — никога вече глупостта не трябва да бъде страшна.

Много от героите на Декамерон са сурови и отмъстителни. Те отмъщават заслужено, но и незаслужено отмъщават с мярка, но и без мярка. Една от новелите за отмъщението (VIII, 7), чиято сюжетна хармония сякаш следва максимата мяра за мяра, го издига до норма на житейско поведение. Млада вдовица се подиграва с влюбения в нея философ и го кара цяла нощ да трепери на студа, затворен в двора й. Философът на свой ред й отмъщава, като я убеждава да се качи гола на една кула, а после отмества стълбата и я оставя в такова положение една студена нощ и един горещ ден, изпитвайки докрай насладата на отмъщението. В новелите, посветени на отмъщението, се открива общ, макар и скрит човешки смисъл. Отмъщението е право на човека също така, както огорчението е негова възможна участ. Отмъщението е естествен резултат от огорчението, те двете се сплитат във възела на човешките отношения. Огорчението и отмъщението са човешки дела, те не са повеля на извънчовешки сили, на богове, и дори когато се представят като следствие от божествена намеса, пак са обърнати към реални взаимоотношения между реални хора. Декамерон отнема от Бога правото на отмъщение, дава го на човека и го включва в безкрайните възможности на неговото остроумие и изобретателност.