Исак Паси - Енциклопедия на ренесансовата личност

В това полуаскетично общество новелите внасят крещящ дисонанс, а разказвачите, макар че одобряват историите, като само понякога се изчервяват (така те показват дистанцията между себе си и описания от самите тях свят), тоест непосредствените герои на Декамерон , присъстват като обикновени хроникьори, целомъдрени в живота, които водят, далеч от бурния и изпълнен с необикновени приключения живот на истинските герои на Декамерон — героите на новелите. Жизненият регистър на Декамерон създава разказа в разказа, сцената в сцената. На тази втора и всъщност истинска сцена не е отредена скромната роля на душевна проверка на героите, тя е същност и стихия на цялото произведение, тъй като истинската картина привлича върху себе си цялото внимание, за да не остави нищо за рамката, която го огражда. И не безплътните седем дами, нито пък техните трима кавалери, а стотиците търговци, монаси, вдовици, омъжени жени, момичета, крале, лекари, съдии, пирати, селяни, младежи, авантюристи са тези, които осигуряват вековния живот на Декамерон , показват типа на новия човек, написват енциклопедията на ренесансовата човечност.

След двуседмичния съвместен живот, след десетия ден, в който вече са разказани всичките сто новели, последният крал Панфило, отбелязал безукорното поведение на всички участници, предлага всеки да си отиде, откъдето е дошъл, за да не би „вследствие продължителния навик да се появи нещо друго, което да се превърне в скука, и за да не даваме повод на никой да осъжда нашето твърде продължително пребиваване“ (X, 10 1 1 Римската цифра означава деня, а арабската — новелата от съответния ден. ). На нравствения замисъл на компанията напълно съответства този нравствен край. Запазено е напълно пристойно поведение — единственото изключение са разказаните новели. Защо бе възможно тези млади хора, които за своя двуседмичен престой извън Флоренция не извършват нито едно деяние, подобно на деянията на своите герои, да разказват все пак с такова одобрение и въодушевление далеч нецеломъдрени новели? Обяснението на Бокачо е: през време на вилнеето на чумата, която във Флоренция — най-великолепния италиански град, взе живота на повече от сто хиляди души, която унищожи цели фамилии и остави без наследници неизброими богатства, авторитетът на божествените и човешките закони беше силно разколебан и само малцина можеха да се съобразяват с него. Чумата разпусна нравите, освободи хората от условностите и развихри страстта им към блага и наслади, създаде условия за един „пир през време на чума“. Пред лицето на смъртта и монахините захвърлят своето призвание, за да се отдадат на порока, а много млади люде прекарват времето си в безкрайни оргии, вършейки всичко, което им е угодно. При разкъсаните обществени връзки и зависимости (хората, които ги осъществяваха, бяха мъртви или умираха) настъпва царство на свобода и произвол и делът на индивида се увеличава в същата степен, в която намалява делът на обществото. Тази обстановка обяснява защо благонравните герои на Декамерон спокойно могат да слушат истории, представящи отношенията между хитрия монах Рустико и простодушната девойка Алибек като вкарване на дявола в пъкъла. Това обяснение се налага от контекста на Декамерон , а и сам Бокачо го внушава недвусмислено. Но ако Декамерон се постави в контекста на целокупната ренесансова мисъл, могат да се открият някои символични паралели. Както флорентинските жени, надживели чумата, стават по-свободни и по-невъздържани в нравите си, така италианските граждани от четиринадесети век, надживели чумата на Средновековието, стават по-свободни и по-самостоятелни в желанията и стремежите си. Излязъл от мрачния деспотизъм на феодално-католическия свят, ренесансовият човек потърси заедно с лихвите онова, което предишните десет века бяха отнели на неговия събрат. Истинските герои на Декамерон , героите на новелите, си извоюват и запазват тази свобода като най-ценен дар на новото време. Така в обективния смисъл на Декамерон флорентинската чума от 1348 г. има свой социален еквивалент в много по-продължителната и по-опустошителна чума на Средновековието. А самият Декамерон е категорична полемика в защита на правата на новия човек, на неговата свобода срещу средновековния обскурантизъм. Дори и формално в Декамероновата република цари ред, близък до идеалите на политическото републиканство. За всеки от десетте дни героите си избират по един ръководител (крал, кралица), когото сами увенчават с лавров венец и на когото сами и доброволно отстъпват правата на двадесет и четири часовата власт. Колко малко това устройство на Декамероновата република напомня за средновековната автокрация! И наред с това какви възможности открива то за онези герои, които ще получат живот, бурен и славен, в условията на свободата в тази република!