Исак Паси - Енциклопедия на ренесансовата личност

Декамероновата концепция за човека се движи между две крайности: едната — човек е творец на съдбата си и сам определя собствената си участ; другата — човек не е господар на участта си, а играчка на капризната фортуна. Но тази поляризация 6 концепцията за човека може да бъде разбрана в нейното действително единство, ако бъде съотнесена към реалното положение на реалния човек в ранноренесансовата епоха. Освободил се от строгия статут на Средновековието с неговата стриктна съсловна система, ренесансовият човек изведнъж почувства у себе си такъв прилив на свободна воля, какъвто не бе познат на неговия събрат отпреди няколко века. Измъкнал се от съсловната верига, той вече съществува като свободна брънка, обкръжен от собствената си самоувереност. Но наред с това ренесансовият човек постепенно попада в една друга зависимост, чиято истинска природа още не е в състояние да разбере. Той немее пред „свободната зависимост“ от един нов обществен ред, който по-скоро предусеща, без да може да го обхване с разума си. И тази нова зависимост, която за него е повече ирационална, той трансформира в убеждение за всемогъществото на случая, за човека играчка и роб на богиня Тихе.

Новелите от четвъртия ден най-пълно разкриват първия аспект на ренесансовата концепция за човека. Всеки се стреми към по-добра участ, всеки гони любовта и любовта гони всеки, но в тази бясна гонитба пред човека се изправят непреодолими или непредвидими препятствия, те го препъват и той пада, преди да е постигнал целта си. Понякога човек се изправя отново, ранен и окалян, и пак тръгва по начертания път, за да падне още веднъж и още веднъж и вече никога да не стане. Гизмунда обича Гуискардо (любовта е по-силна от съсловните прегради), но тя не може да избегне отмъщението на баща си и умира. Джербино обича дъщерята на туниския владетел, той престъпва честната дума, дадена от дядо му — краля на Сицилия, и напада кораба, с който тя пътува. Придружителите на туниската принцеса я убиват, а разгневеният крал на Сицилия обезглавява внука си. Изабета обича Лоренцо (любовта е по-силна от икономическото неравенство), но нейните братя го убиват и нещастницата умира от мъка. Човек може да умре и любовта да се прекъсне от нещастен случай, например от отровна трева, но нещастията, които преследват любовта на Декамероновите герои, в повечето случаи са от друго естество. Хората стават жертва на хора, любовта се руши под ударите на омразата, честолюбието, дълга, обещанието, социалните предразсъдъци. Умират Джироламо и Салвестра — разделени един от друг, умират Гулиелмо Гуардастаньо и жената на Гулиелмо Росильоне — от злобата и отмъщението на разгневения съпруг. Човек действа според страстите си, той не е в състояние да им се противопоставя, а върви по посочените от тях гибелни пътища и пада покосен от собствения си избор, сам отмерил собствената си участ. Човек е творец на съдбата си не само когато, воден от страстите, си навлича нещастна участ. Човек е творец на съдбата си и тогава, когато благодарение на упоритостта и съобразителността довежда събитията до благоприятен край, когато постига онова, което му принадлежи по заслуга. Чимоне спечелва Ифигения след много труд, усилия и храброст, Мартучо — Гостанца със своята съобразителност, Федериго — Джована със своята щедрост. Човек пак сам избира участта си — този път добра, внимателна, ласкава.

Новелите от втория ден разкриват другия аспект на Декамероновата концепция за човека. Всеки се стреми към по-добра участ, но ако героите я постигат, това почти не е следствие от техните първоначални планове и постъпки. Напротив, първоначалните планове им носят нещастия и само след перипетии, в които тяхната свободна воля взема съвсем малко или не взема никакво участие, само след благоприятно стечение на благоприятни обстоятелства героите достигат дори не до първоначално желаните, а до още по-добри, макар и непредвидени резултати. Риналдо д’Асти е възнаграден за патилата си, Ландолфо Руфоло неочаквано забогатява, Андреучо се връща вкъщи с един рубин, честният граф Гуалтиери и почтената мадона Джиневра след безброй незаслужени огорчения и унижения отново постигат своето първоначално блаженство.

Вторият аспект от ренесансовата концепция за човека — господството на случая в съдбата, безконтролните сили, от чиято резултантна се определя личното поприще, се съчетава с авантюристичния дух, пронизващ цялата епоха на Ренесанса, с превратностите на кондотиерското щастие, които запълват цялата история на Ренесанса. Една от новелите на втория ден показва това съчетание на случайност с авантюрност, при това обвеяно с аромата на Изтока. Алатиел, дъщерята на египетския султан, е обещана за жена на владетеля на Гарбо. Но по пътя за новото й местожителство буря разбива кораба и тя, останала сама, без подкрепа, става любовница на рицаря Перикон. Братът на Перикон, Марато, пленен от необикновената красота на Алатиел, убива Перикон и със своята любов утешава нещастницата. След това двамата генуезци, помогнали на Марато да постигна целите си, на свой ред го убиват и след кървава разправа един от тях става притежател на това необикновено съкровище. По-късно Алатиел преминава последователно през ръцете на пелопонеския принц, на атинския херцог, на неговия родственик Константин, на повелителя на турците Осбек, на неговия слуга Антиох, на един кипърски търговец. Но всички тези перипетии, съпровождани с кръв и убийства, завършват щастливо. Накрая Алатиел се отправя към мъжа, за когото е била първоначално отредена, и дори успява да го убеди в своята девственост. Сама тя не съжалява за четиригодишните си приключения, защото от целувката устата не намалява, а като месец се обновява.