Исак Паси - Енциклопедия на ренесансовата личност

И в Декамерон има тъжни новели, някои от тях приличат на трагедии или най-малко на трогателни сцени, например новелата за Танкреди, който убива любовника на дъщеря си и й изпраща сърцето му. Но такива новели не определят цялостната физиономия на Декамерон , трагичните нотки не доминират в неговото общо настроение.

Героите в трагедиите на Шекспир са така обременени от собствените си страсти, че много често не издържат на напрежението им, разкъсват нишките на собственото си време и преминават границата, която разделя нормалното състояние от лудостта . В трагедиите на Шекспир лудостта е действащо лице, на което е отредена такава роля, каквато то няма в творчеството на нито един от великите драматурзи. Полудява Офелия, полудява Лейди Макбет, полудява Крал Лир, Хамлет симулира лудост, а и Отело преди фаталната постъпка изпада в състояние, близко до лудостта. Лудостта при Шекспир е норма на разстроената човечност, тя е и показател на човечността. Обратно, в Декамерон героите са поставени в един живот, пълен със здраве и физическо равновесие. Тук печели силният, защото е силен, и здравият, защото е здрав. „Връзките на времето“ са яки и онзи, който има достатъчно възможности да го притегли към себе си, прави това при всеобщото одобрение на Декамероновата компания. Съдията Рикардо ди Кинзика е женен за младата и красива Бартоломеа. Но той задоволява жена си не с онова, от което тя има нужда, а с приказки за светии, повеляващи въздържание. Корсарят Паганино отвлича Бартоломеа. Когато Рикардо идва да я откупи, тя отказва да се върне при мъжа си и остава при Паганино. „Та затова искам да остана при тоя човек и да работя с него, дорде съм млада, пък празниците, индулгенциите и постите ще оставя за по-късно — като остарея; а сега си вървете със здраве, колкото се може по-скоро, и си празнувайте, колкото ви душа иска“ (II, 10). Декамероновите герои живеят във време, когато животът започва, и те нямат желание да мислят за неговия край, с тях са веселието, безгрижието и лекомислието на всяко начало.

Героите на Декамерон , енергични и жизнени, разполагат с всички оръжия, които им дава епохата — от корсарството и тънките мрежи на лъжата до великолепието на човешкото благородство. Но в целия арсенал на Декамерон особено място заема едно оръжие, което не е нито огнестрелно, нито хладно, нито се предава от ръка на ръка, нито се завладява, но осигурява превъзходството на онзи, който го има. То не прави рани, нито пролива кръв, но тежко на оногова, когото засегне. Това оръжие е остроумието.

Намясто и навреме казаната дума усмирява страстите (Монфератската маркиза се отървава от домогванията на френския крал), спасява човека от произвола на всесилната власт (евреинът Мелхиседек избягва опасността, която му готви Саладин), изобличава самохвалството (на рицаря, който си въобразява, че разказва много добре, или на жената, която се мисли за много красива), превръща гнева в усмивка (готвачът Кикибио се спасява от заслужения гняв на своя господар) и дори амнистира прелюбодеянието (когато е продиктувано от излишък на сили). Намясто и навреме казаната дума тежи като скала, която никой не може да отмести, и обикновено произвежда своето действие, когато идва в резултат на спокойствие и съобразителност, на точна преценка и верен усет за съотношението на психическите сили. Брат Чипола обещава на неуките селяни да им покаже перо от крилото на ангел, но след като двама шегобийци заменят неговата реликва — едно папагалско перо, с дървени въглища, той най-спокойно им обяснява, че това са въглени от кладата, на която е горял свети Лаврентий. Селяните вярват в неговата лъжа и нека да се вярва на лъжата, докато има кой да й вярва. В Декамерон остроумието и изобретателността са ценност сами по себе си, донякъде безотносително към целта, която преследват. И тук се проявява относителната неангажираност на Бокачо с конкретна морална оценка, неговото разбиране за нравствеността като абстрактно човешко качество, като абстрактно човешко достойнство. Остроумието трябва да се възнагради като остроумие, противостоящата му глупост трябва да се накаже като глупост. Нищо, че понякога остроумните печелят незаслужено и глупавите страдат не по-малко незаслужено. Такъв е законът на живота, силният печели, защото е силен, а слабият губи, защото е слаб. Толкова повече, че тук силата не е юмручната сила на средновековната бруталност, а интелигентната сила на ренесансовата духовност.