Димитър Мантов - Хайдушка кръв

Дали да напише всичко това по белите полета на някоя църковна книга?

Ей, кръчмарке, донеси дивит и хартия, може и някое парче от онази панаирджийска книга, която търговците ти оставят на връщане от Узунджовския панаир…

Ей, кръчмарке! Къде си?

— Какво?

— Медника ли ще донесеш?

— Ти откъде знаеш за моя медник? По-тихо! Тихо, че ще чуят. Ония, там до огнището, уж гризят вмирисаното си на кучевина сирене, ама целите са се превърнали в очи и уши, нито дума не изпускат. Недей, недей споменава вече за медника. Ти знаеш ли, че той ми е по-скъп от жълтиците, с които е препълнен? Какво са жълтиците — днес ги имаш, утре се стопили в ръцете ти. А виж, този медник е оцелял от някога си. Пазили са го дедите ни, даже вода в него не са носили. Е, може да са носили вода, но са го пазили, защото и досега Личи какво е написано с вдълбани букви, които приличат на клинове. Написано, както в библията — едикой си роди едикого си. Само че съвсем точно: „Кир Тодор от Търнов (роди?) Петр р., (роди?)…“ И тъй, околовръст на медника …

(… същият този кир Тодор бе оставил името си на колибите Тодоровци. Оттогава името му се въртеше в рода — през един Петър има Тодор. А за преданията — да не говорим. И децата ги знаеха. Как дядо Тодор, не оня, дето му викали кир Тодор, а внукът му, с голи ръце претрепал двама турци долу в прохода. Как… но те нямат край. По-важното е за самия кир Тодор, от който водеха потеклото си четири колибарски махали. За него се знаеше, че когато турците пленили кютюка на българската царщина — Търновград, той избягал с жена си и с две невръстни деца, и двете момчета. Самият той носел висок калпак, войводски калпак:…

Даскал Тодор бе по майка свързан с една от тия четири колибарски махали. Когато още беше мирен даскал и ходеше по сборове и хора, веднъж той откри при майчините си роднини стар връшник. На пръв поглед връшник като връшник — кръгъл, тъкмо да покрие голяма подница, но беше от дебело желязо и от горе извит повече, отколкото е нужно. Като се вгледа по-добре, даскал Тодор видя, че горната повърхност на връшника е украсена с железни пулове, а дръжката е поставена съвсем неумело, даже малко накриво. Бабичката, дето се въртеше край огнището, словоохотливо му обясни, че връшнякът е „от старо време“, може да е „и от киртодорово време“, много хубави пити стават в него, и цяло агне може да се опече в подницата.

Когато връшникът изстина, даскал Тодор го взе и започна внимателно да го разглежда. И откри няколко полуизтрити букви: те … Бяха написани от вътрешната страна на щита — защото и сляп да бе, щеше да познае, че това е войнишки щит, на който несръчно бяха преместили дръжката от вътрешната на външната страна, за да могат жените край огнището да го местят с ръжена.

На стопанина — той му беше братовчед — даскал Тодор обеща съвсем нов връшник, също толкова голям — и взе със себе си някогашния щит.)

— Ей, булка, ти и за връшника ли знаеш? Чакай, чакай! Ти да не си от Смоците? Познах, а? Че така кажи, да се разберем най-сетне. С тебе сме род. Как да не сме? Ами че дядо ти Пеню, оня, дето, като-орял, впрягал едно след друго децата си — нямал си човекът ни крави, ни воловце — той е роден брат на дядо Гергин. Пък дядо Гергин е на моя дядо — дядо. Е, все за дядовци разправяме, да бяхме поприказвали и за себе ся … Мене ме викат Тодор, даскал бях, сега съм хайдутин! Войвода. Войвода, и Горе, в Балкана имам цяла дружина, Как беше в песента? „Момчета като вълчета, юнаци като зли вълци“. А ти? Къде е мъжът ти? Все по търговия ли? И всичко е оставил на твоите ръце? Не те ли е страх? Какво? Свекърът ли те пази? Добре, булка, добре. Щом има мъж в къщи, добре е. Ами децата? Колко са? Четири? Да са живи и здрави! Толкоз си млада, кога си успяла … Е, де, не се прави на срамежлива. Щом си родила толкова деца … Слушай, само ти ще ме разбереш и ще ми помогнеш! Нали сме род. Как да ти кажа, булка … искам и аз да оставя някого след себе си. Син или дъщеря. По-добре син. Ако ли се случи (момиче — какво, няма да го хвърлим в реката … Ама съм болен, много съм болен. Не ме гледай тъй, на вид съм здрав, пък гърдите ми… продупчени са ми гърдите. Дълго не ще изкарам. Пък и потераджиите рано или късно ще ме открият. Излъгах те, като ти казах, че горе в Балкана ме чака цяла дружина юнаци. Сам съм, никого си нямам… Крия се ту тук, ту там. Не зная тая вечер къде ще замръкна. А ми се иска родът ми да не пресъхне с мене. Аз съм от Миховци, от оня дядо Михо Белозъбия, дето някога си сякал скалата, сечения камък… Е, трябваше преди години и аз да завъртя дом и семейство, ама така ми потръгна … Право да ти кажа, не си намерих момиче. Много оглеждах и заглеждах, но никоя не ми хареса толкова, че да се реша. Исках да е едно такова момиче … по-добре да не говоря за това, нищо няма да разбереш. Било що било, сега съм решил друго. Имам злато, много злато. Оня медник, медникът с името на кир Тодора, целият е пълен със злато. Затулил съм го с връшника и съм го завил с няколко намаслени кожи… Имане, голямо имане имам. Скрил съм го на тайно място… Слушай сега, ще ти кажа най-важното. Как да го река, че да е по тъй… С една реч — искам да се оженя. Ще ти кажа за коя. Искам да се оженя, ама не с поп и гюрултия. Сега не мога да направя това. Гонят ме, търсят ме из цялата планина. И сигурно ще ме заловят. Но докато съм на свобода и … жив, искам да се оженя. Макар и само за една нощ. Или за две нощи. За три… докато потераджиите ме усетят.