Димитър Мантов - Хайдушка кръв

Когато възлезе на скалистото било, тя спря да си почине.

Пролетното слънце отиваше към пладне, но вековният лес лъхаше студенина. Ако наистина беше свободна в този миг, тя щеше да захвърли зелената стомна и гърнето, щеше да тръгне без посока из гората, накъдето очите й видят. Но тя трябваше да продължи нагоре. Баба Тушана й беше показала пътеката, която сама щеше да я изведе при каменната колиба на изоставената къшла, където лежал болен някакъв разбойник. Хайдутин или разбойник — беше й все едно, знаеше, че знахарката помага срещу един два алтъна на истинските кръвници, както и на добрите хора.

Гонеха го.

Кучешки лай ръфаше петите му.

А краката — подбити в окървавени вече не можеха да се помръдват. Ноктите на големите пръсти бяха пораснали толкова, че се закривяваха. И изведнъж те сами се впиха в твърдата земя.

Едва сега той разбра, че човек може да мисли с ноктите на краката си, с наранените ходила, с мускулите, които от разнищени снопчета месо се превръщат в тънки, жилави въжета. Дори ожулената кожа на коленете съобразява по-бързо и по-добре от мислите, които главата може да роди — коленете мърдат ту наляво, ту надясно, така че болката е по-малка и все пак краката придвижват изнуреното, останало без надежда тяло.

Да бяга!

По-бързо!

Още!

Още малко …

… да мръдне поне.

Нито стъпка не е сторил, от одъра не се е повдигнал, ала желанието да бяга го задушава, очите му изпъкват и той вижда бели пламъчета.

Не са звезди това. Не иска да гледа звезди. Страх го е да гледа звезди.

(… за звездите и за другите небесни светила учените дамаскинари пишат, че те са накитът на небето. А беззъбите баби, които пазят старите предания, разправят, че колкото звезди има по небето, толкова са и живите души на земята. Някои люде много искат да открият своята звезда на небето и току се взират в божиите светила. Такива трябва да знаят, че който познае звездата си, тозчас умира. Защото не е съдено на човека да се бърка в небесните работи, стигат му земните. Тях да оправя, ако може…)

Белите пламъчета угасват и тогава, внезапно прогледнал, той вижда над себе си в ъгъла на каменната колиба една голяма паяжина, по която блестят едри капки.

Дъжд е валял или роса е паднала — отгатва войводата. Мислите му са толкова ясни, че той започва да се опива от неочакваното просветление, което го изпълва. Всичко около него е така разбираемо… като книга, която може да разгърне и да прочете от край до край. А че е учен, никой не може да му оспори.

(…пет поколения се хвалеха после с даскал Тодор войвода. Родът Фуревци, клонка от стария род Миховци, беше пръснат по няколко колибарски махали. В Торбалъжи и до днес има от него. Но за това ще научите, като му дойде времето. А сега за ония, някогашните Фуревци. Имало някой си дядо Стоян, който завел дванадесетгодишния си внук Тодор в Трявна при поп Маня. Така постъпил старецът, защото трябвало вече да има и от Фуревци някой да кръщава децата на големия род, да венчава младоженците и да опява покойниците. Твърде много се големеели тревненските попове, още щом ги хиротонисвали, пускали тлъсти кореми и не искали да изкачват стръмните склонове към пръснатите из планината колиби. Та … завел дядо Стоян внука си при поп Маня, ама не бързал да говори, чакал да изблее в двора агнето, което донесъл. Слабичко било гласчето на агнето, едва достигнало до миндерлията стая, ала поп Маню имал тънък слух за килипирджийските работи и побързал да успокои стареца, че работата ще стане, момчето ще постъпи на учение в светата църковна килия …)

Лежеше с отметнати встрани ръце, притихнал и спокоен.

И си говореше: слава богу, че никой няма при него да го подпитва защо и как остана сам. Или пък да го занимава с някой любознателни питания (вярно ли е, че има рогати коне, защо лястовиците ходят чак в Мисир 1 1 Мисир — Египет — Б. а. и какво ли не още…) Никак, ама никак не му се говори. Пуст и опустял даскалъкът, все да обясняваш на неуките, да им пълниш главите с мисли, а те, може би по-добре мислят и от тебе. Краката им поне по-добре разсъждават от тебе. Или ръцете. И стомасите даже, най-вече стомасите.

(… объркал бе главата на даскал Тодор сам Дамаския Студит, чието „Съкровище“, преведено на български, той бе преписвал една цяла зима през дългите безсънни нощи. Там някъде, в словото за Рождество Христово е обяснено Що е мислене и що е въображение. „Мислене е, когато човек чуе, че един силен цар с много войска е победен от друг по-малосилен цар, и спре се тогава и размишлява човек как ли е станало това, истина ли е или лъжа… Въображение е, когато човек види нещо, помни го един, два или повече дни и си го представя. Въображението действува и в сънищата на човека с човешката реч, която се нарича помисъл, защото човек има две речи. Едната външна; с която се разговаряме и всеки я чува, и втората мисловна, която само човек си я знае…“)