Димитър Мантов - Хайдушка кръв

— Ей, моме!

Момиче ли стои до трънения плет или пък е жената на непознатия колибарин? Защо не отговаря?

— Чуваш ли, ей.

Гласът му скоро ще се превърне в хрипкав стон, той усеща това и е готов да изругае — кого, сам не знае, — че силите в краката му се стопяват, стопяват се и в цялото му тяло. Вече знаеше това от опит: започне ли да разсъждава свързано, както преди, туй е знак за чезненето на силицата му. Тъй е. Когато те гонят, не може хем да разсъждаваш, хем да имаш сили.

— Какво искаш?

Момиче е, съвсем младо момиче!

— Ще ме скриеш ли? — прохърква с грозния си глас войводата и му се иска вдън земя да потъне. Пред такова момиче дере глас като пиян псалт.

— Кажи, ти ще ме скриеш ли? — внезапно се прояснява гласът му и той даже се усмихва на момичето.

А то е хубаво, много хубаво. Тъничко и тъмнокосо, от ония тъмноликите колибарски момичета, от които, като се появят на тревненския пазар с липовите си кошници, ще купиш, дори да продават неузрели череши или прокиснало овче сирене.

— Немам къде да те скрия …

— Как да не знаеш? Че да не си малка? На колко години си?

… миризма на развалена лой. И на кучешка колиба. Но вятърът я отвява. Някъде встрани са минали ония поганци. Ще хванат сега на босия цървулите.

А тръненият плет не бил чак толкова висок. Само да протегне ръка — и ще докосне косите на момичето. Как само ги е сплело, на тънички, много тънички косици, после хубаво ги завило като кошничка в цял косичник, който свободно виси на гърба.

— Дай ми да пийна… малко водица — внезапно помолва той, забравил за какво питаше преди малко.

Момичето му подава една голяма стомна. Той я поема, но ръцете му треперят и то я държи, докато войводата отпие няколко глътки. После се дръпва и той вижда, че тръненият плет е изчезнал.

— Ти да не си магесница? — строго пита той.

— Защо?

— Тук имаше един плет от тръни …

— Какъв плет? Никакъв плет няма.

— Имаше! Като дойдох, имаше! — сърдито казва той.

— Може другаде да е било …

— Да не ме мислиш за побъркан? На очите си ли да не вярвам?

В това време се разнася птича песен и той забравя за всичко — та това е авлига, хайдушко пиле!

(… все същият тревненски историк обяснява: „авлига“ — пойна прелетна птица с жълта перушина. Съществува поверие в Тревненско, че авлигата е най-свободолюбивата птица: затворена в клетка, тя се самоунищожава, ето защо авлигата е посветена на хайдутите. Езикът й уж бил вилест, поради което пеенето й преришавало пеенето на славея.)

Когато той се отпусна на одъра, Виша се дръпна назад уплашена. Дали не му даде да пие прекалено много от зелената стомна? Баба Тушана й каза само по две-три глътки, а той така жадно залепи устни, че й дожаля да дръпне стомната. Изглежда, че руника с още други някакви треви е варила знахарката, а Виша знаеше вече, че буниката е упойно биле. Лековито било, дано му помогне.

Лицето му — бледо, с трескави очи — бавно се промени в лице на мирно спящ човек. Само клепките, спуснати плътно, ситно трепереха. Дишаше равномерно, гърдите му леко хриптяха.

Сега тя трябваше да отиде при него и да смени превръзката му. Тъй бе казала знахарката: „Като пийне, главата му ще се размъти, тогаз му сложи благия мехлем на раната.“

„Хайде!“ — сама се подкани тя, но не стори и стъпка към одъра. Никога досега не бе докосвала тяло на мъж, на млад мъж.

Поиска й се да побегне. И при знахарката да не се връща. Какво си мисли тя, че ще я направи като себе си дърта вещица? Амиии!

„Мразя я! Мразя я тая дърта вещица!“ — стискаше устни момичето, но макар да мислеше за знахарката, не откъсваше очи от лицето на ранения.

Изведнъж тих стон изгони въздуха от колибата.

Виша вплете пръстите на ръцете си, като че искаше така да се върже сама, за да не потегли към одъра, накъдето вече тръгна с мисълта си.

Но и да се уплиташе сама, и да се дърпаше, пак щеше да отиде при него, тя усещаше това, защото вече нямаше въздух около нея, започваше да се задушава.

Пристъпи напред и неочаквано гърдите й се изпълниха с непозната смесица от свежест и тежък дъх.

Парчето ленен плат с благия мехлем бе скътала в пазвата си и когато го извади, почувствува колко много се е стоплило.

А старата превръзка на раната бе замърсена цялата — една ивица от кълчищена риза, просмукана с кръв.

Неговата кръв … Тъмна, засъхнала … Да я махне, по-скоро да я махне!

Ризата му беше все тъй, както в първия миг, когато я разкопча — широко разтворена на гърдите. И все така ситно трептяха притворените му клепки. Той можеше да отвори очи, да види какво прави тя с него и да я прогони. Не, няма да я прогони, нищо, че така криви лице, когато старата превръзка се отлепя от раната.