Димитър Мантов - Хайдушка кръв

Чуваш ли, кръчмарке? Искам да се оженя. Ще ти кажа за коя. Тя не ме познава, ама аз я знам. Няколко пъти съм я виждал, като пасе козите по чукарйте. То е едно такова слабичко момиче, като го погледнеш, жал да ти стане. Ама е инак жилаво, по цял ден търчи и не се уморява… Защо съм го харесал ли? Не е толкова харесване, колкото жалост. Ще ти се свие сърцето да го видиш, горкото, как се мъчи от тъмно до тъмно. Колибарско момиче. От Големановите колиби. Само името им е голямо. Бедни са горките, като лалугери. Бедни и гладни. Мъжете ходят да слугуват по тревненските дюкяни, а жените я карат, както могат. Лесно ще го намериш това момиче. Не му зная името, но знам от коя къща е, от най-горната, към самия връх. На него искам да оставя имането си, ще се оженя за него и ще му оставя медника с жълтиците. А на тебе, загдето ще ме сватосаш, ще ти дам толкова жълтици, колкото се съберат във връшника, като го обърнеш с дръжката надолу. Не е малко.

Ти какво тъй пребледня? Да не се полакомй за целия медник с жълтиците? Недей, жено, недей! Грехота е! Я си помисли, онова момиче — ако то се съгласи, целия си живот на мене обрича. Аз и на книга ще напиша, че съм се оженил за нея и че чакам отроче. Тъй ще напиша — „отроче“, защото отгде ще знам какво ще се роди — момче или момиче. Тъй ще напиша … и още, че оставям всичко на нея и на отрочето. И името и имането си. Защото имам в Миховци голяма къща и цял един склон от планината. Мои са. Мои и на отрочето…

Съгласна ли си, кръчмарке?

Защо пък да не си съгласна?

За един ден всичко ще свърши. На свекъра си ще кажеш, че отиваш да наобиколиш вашите горе, в планината, чула си, че баща ти или майка ти не били добре. И ще отидеш в Големановите колиби.

Ще отидеш ли? Ей, кръчмарке, ще отидеш ли?

Виша не можа да изтрае повече.

Той я държеше за ръцете, полупривдигнат на одъра, и все повтаряше: „Ще отидеш ли? Ей, кръчмарке! Ще отидеш ли?“

— Не съм никаква кръчмарка! — извика тя. Но той не я чуваше.

— Гладен ли си? — извика в ухото му тя, като се сети за гърнето и за напътствието на знахарката.

— Гладен съм — съвсем смислено отвърна той.

Сега и погледът му беше ясен.

Виша се уплаши. Ами ако я познае?

Дали я помни? Ами! Как ще я помни. От три години е в планината, а преди това тя беше съвсем малка …

Но войводата дори не я погледна. Очите му бяха отправени към гърнето. И не толкова към гърнето, колкото към парчето пита, с която бе захлюпено. Дори протегна ръка.

Виша притича, подаде му гърнето и го остави да се храни сам — да гризе краешника и да надига гърнето. Извърна глава да не го гледа — нещо я караше да постъпва така, за да не бъде накърнен образът на светлоокия псалт, който бе заместил в съзнанието й неръкотворния Христов лик…

Поне паница да бе донесла! А за лъжица не се и сети! Ами знахарката защо не й каза? Кога и кому е прислужвала дъщерята на поп Маня, та да знае?

В ума си тя сипеше укори върху старата змахарка и решаваше на другия ден да дойде с цяла кошница.

— … Ей, кръчмарке!

— Не съм кръчмарка! — като се обърна, сърдито рече тя.

Той и този път не я чу.

— … Добре ме нагости. Ама аз ще ти платя, да не мислиш…

И затършува с дясната си ръка в пояса. Не намери кесия. Махна с безразличие и притури:

— Нищо, като донесеш медника с жълтиците…

Отпусна се и се унесе.

Виша понечи да вдигне гърнето от пода, където той го бе оставил, и тогава войводата заговори — като че бълнуваше. Ала думите му бяха свързани и всеки произнесен звук оставаше в съзнанието й.

— Жълтиците … Там са … Донеси ми ги … Пещерата под Сечената скала … Три крачки от входа на пещерата към изгрев слънце …

Дълго нарежда той — повтаряше и потретяше някои думи и накрай гласът му съвсем притихна.

Притъмняваше.

Глухите долове се пълнеха с мрак.

„Три крачки от входа на пещерата към изгрев слънце…“

Три крачки от колибата към залез слънце — и ще полетиш в пропастта. Ще викаш, но никой не ще те чуе. И да те чуят — все едно, че са чули вика на простреляна птица.

Простреляха я тия думи. За златото.

Три крачки…

Но пътеката я отведе далече от пропастта и като се обърна, видя само покрива от зеленясали плочи на колибата.

Злато.

Цял медник злато.

Баща й криеше жълтиците си в една голяма, обкована с желязо ракла, но тогава тя даже не любопитствуваше да надзърне в одаята, когато поп Маню броеше парите си. В дома им имаше всичко. И злато.

Ония, тревненските дюкянджии, разграбиха цялата къща. И раклата. Навярно някои от баш майсторите са си поделили златото. Бащиното й злато. Да го има сега… Какво? Ще им отмъсти, разбира се! По ханищата, та и в самото Търново, казват, имало главорези, дето за една жълтица убиват чозека. Ще им даде по две шепи жълтици, само и само да подпалят тревненската чаршия!