Григор Павлов - Живот и смърт в Уайнсбърг, Охайо

В разказа „Божията сила“ Андерсън се докосва до човешкото подсъзнание, векове наред потискано от религиозни догми и фалшиви социални условности. Вътрешният взрив, който поваля пастора Къртис Хартман, ще получи по-късно силата на древногръцки трагически катарзис в катастрофата на Лавиния от монументалната драматична трилогия „Електра в черно“ на О’Нийл.

Оказва се, че Шъруд Андерсън набелязва някои основни теми на много по-късната буржоазна американска литература, развила се в друг, още по-усложнен обществен и духовен контакт. По-късните американски автори ще акцентират главно резултата от един продължителен социално-духовен процес.

Например прелестната повест на Труман Капоти „Арфата на тревите“ от 50-те години, с нейното трио от герои — двете възрастни, но по детски наивни жени Доли и Катрин, и младежът Колин, който все още не познава света, биха били немислими без странните мъже и жени, населяващи Уайнсбърг.

От друга страна, убийственото мъртвило в градчето на мис Амилия, където не става нищо, абсолютно нищо, както в Уайнсбърг, и гротескните фигури на мис Амилия и гърбавото джудже Лаймън от „Балада за тъжната кръчма“ от Карсън Маккълърс са също немислими без „чудаците“ на Андерсън и тяхната тягостна жизнена среда.

Понятието „отчуждение“, станало твърде модно през 60-те години, с което се обясняваха много явления в най-новата буржоазна литература, е напълно приложимо към героите на Шъруд Андерсън, който едва ли някога се е замислял върху съдържанието на това понятия. И това е исторически закономерно. Изследвайки в дълбочина определени душевни състояния, породени от конкретни социални обстоятелства и духовния климат, Андерсън не слага знак за равенство между „отчуждените“ си герои и себе си, както това ще направи 40 години по-късно друг американски писател — като например Джон Ъпдайк. Жизнените позиции на Андерсън (въпреки наличието на известни натуралистични оттенъци и предопределеност) са дълбоко критични. Затова неговите герои негодуват, крещят под небето и страдат, колкото и да е безуспешен бунтът им (а всеки индивидуален бунт е безуспешен!). Героите на Ъпдайк бягат и се крият от живота, от хората, от себе си, но тяхното страдание изгубва човешките си качества, защото те самите са престанали да бъдат човеци. Изравняването на тяхното „отчуждение“ с това на писателя ги лишава от този последен човешки, макар и безуспешен акт на протест, на който героите на Андерсън са все още способни.

Същата разлика наблюдаваме в художественото претворяване на природата у Андерсън и съвременниците му, от една страна, и по-късните им братя по перо — от друга.

Природата у Андерсън не получава качествата на героите му или на техните състояния. Тя не е нито добра, нито зла. Тя е жива и вечна. По-късните американски писатели ще ни срещнат с одухотворена, но зловеща и враждебна на хората природа — като у Тенеси Уилямс в сборника разкази „Едноръкия“ или у Джон Ъпдайк в „Заеко, бягай“, и много други.

И строежът на сборника разкази „Уайнсбърг, Охайо“ е бил необичаен за времето си. На пръв поглед книгата представлява едва ли не механичен сбор от разкази с различни герои, които почти нямат нищо общо помежду си. Единствената брънка, която сякаш ги свързва, е общото място на действие, т.е. малкото градче Уайнсбърг в щата Охайо. Но това е само на пръв поглед. Разказите са обединени от общата тема за трагичната човешка самота и неудовлетвореност от живота, който не е абстрактен, а точно фиксиран и богато нюансиран. Този живот е конкретен и общ в същото време. Затова Уайнсбърг, Охайо, прераства в обобщителен образ на цяла провинциална Америка на прага на бурното индустриално развитие на САЩ в началото на века. Този образ, макар променен и външно много различен, отново ще се появи в произведенията на по-късните американски писатели. А това означава, че Шъруд Андерсън е уловил някои много съществени „американски“ черти в бита и душевността на родната си страна.

В техническо отношение постижението на Андерсън е бляскаво. Като прокарва почти невидими тематични нишки през разказите си, той успява да обедини всички отделни човешки съдби в едно художествено органично цяло. Тези нишки водят до кантората на вестника, където работи Джордж Уилард (почти всички герои отиват там, при Джордж Уилард, в миг на върховно душевно напрежение), тези нишки сноват от разказ в разказ като совалка напред-назад и служат като допълнителни рефлектори на пестеливото драматическо действие в книгата. Те се преплитат в настроенията на великолепните годишни времена в Уайнсбърг, те заплитат, разплитат и оцветяват различно различните човешки участи в затънтеното американско градче.