Джудит Макнот - Ад и рай

— Бихте ли ме удостоили с този танц, лейди Камерън? — помоли той, пренебрегвайки етикета, според който трябваше първо да покани по-възрастната дама.

Девойката беше на път да му откаже. Но не се сети веднага точно как и една много настоятелна молба в погледа на херцога я склони, макар и неохотно, да положи пръстите си върху ръката му.

Докато вървяха всред множеството, Елизабет се постара да остане равнодушна. Но, изглежда, че се престара, защото едва когато бяха стигнали до дансинга, забеляза, че възрастният човек върви с известно затруднение. Това я изтръгна от апатичното й състояние и тя погледна разтревожено хубавото му лице, а той й се усмихна.

— Мъчи ме една стара травма от езда — обясни й херцогът, като очевидно се досети защо е обезпокоена.

— Свикнал съм с нея и няма да ви посрамя на дансинга. — Още докато й говореше, я прегърна през кръста и грациозно я поведе сред танцуващите. Когато се смесиха с двойките, далеч от любопитните погледи, изразът му стана съсредоточен. — Иън ме натовари да ви предам едно известие — мило й каза той.

Не за пръв път на Елизабет й се случваше Иън Торнтън да я обърква с непостоянното си поведение и никак не беше благоразположена тази вечер да му разреши отново да го направи. Погледна учтиво херцога, но не прояви никакъв интерес към съобщението на Иън.

— Трябва да ви предам да не се тревожите — продължи херцогът. — Да останете поне час още и да му вярвате.

Тя загуби самообладание и нервно се изсмя.

— Да му вярвам! — повтори. Всеки път, когато беше с Иън Торнтън се чувстваше като топка за тенис, която той запращаше според каприза си, накъдето му хрумнеше.

Усмихна се на херцога й завъртя глава, като жестът й недвусмислено подсказваше колко абсурдно е подобно послание.

Танцуващите двойки, които бяха близо до тях, забелязаха, че лейди Камерън за най-голямо изумление на всички е в изключително дружелюбни отношения с херцог Станхоуп, и побързаха веднага да разпространят тази новина. Също така своевременно и с известно неудобство бе отбелязано от всички, че не една, а вече две от най-влиятелните фамилии в Англия я подкрепят.

Още преди да пристъпи в балната зала, на Иън му бе пределно ясно как ще проработи колективното съзнание. Застанал насред тълпата, умело го подтикна в желаната от него посока. Знаеше, че не може да спре клюките за връзката си с Елизабет, затова се зае да им придаде нов смисъл. Със сърдечна снизходителност, неприсъща за него, възприе добрия тон и прие учтиво всички поздравления, докато съвсем обмислено периодично се заглеждаше с възхищение в Елизабет. Неприкритият му интерес към дамата заедно с ленивата му любезна усмивка насърчиха събраните около него да зададат своите въпроси на новия наследник на богатството и влиянието на фамилията Станхоуп. Така изгаряха от любопитство да научат от първа ръка подробности за историята с нея, че най-нахално подхвърлиха някоя и друга подигравка. Лорд Нюсъм, богат франт, който се бе залепил за Иън, си позволи да направи подигравателна забележка под формата на мъжка откровеност:

— Имали сте нещо с нея, нали? Преди две години, когато я отведохте в онази усамотена хижа, целият град гръмна.

Иън се захили и преднамерено погледна Елизабет.

— Имало ли е нещо? — попита той с шеговит тон, достатъчно високо, за да чуят всички господа, жадни за новини.

— Хайде де, разбира се, че е имало.

— А аз забавлявал ли съм се?

— Моля?

— Попитах дали съм се забавлявал с нея в онази хижа.

— Защо питате, вие сте били там с нея.

Вместо да отрече, което нямаше в никакъв случай да ги убеди, Иън остави тези мъгляви отговори да увиснат във въздуха, докато един друг мъж не попита:

— Добре тогава, бяхте ли с нея там?

— Да — призна той с унила усмивка, — но не постигнах нищо.

— Стига, Кенсингтън — раздразнено се провикна някой, — няма смисъл да защитавате дамата. Всички са ви видели в зимната градина.

Вместо да му смачка физиономията, Иън шеговито му отговори:

— Както казах, напразно я преследвах.

Седем души го зяпнаха с недоверие, което бързо се превърна в разочарование. Но след миг бяха потресаващо удовлетворени, защото новият маркиз Кенсингтън поиска техния съвет.

— Чудя се — отбеляза Иън, като че ли размишляваше на глас — дали би се отнесла по-благосклонно към един маркиз, отколкото едно време към един обикновен господин.

— Да му се не види, човече — саркастично се разсмя един от тях, — обещанието за перска диадема ще ви спечели ръката на всяка жена, която си пожелаете.