Джудит Макнот - Ад и рай

— На бала при Уелингтън. Защо?

— Защото — отвърна Иън, вече готов да тръгва — аз съм въпросният негодник.

Негова светлост херцог Хотърн го погледна удивено, но и той също побърза да се приготви за тръгване.

— Ти ли си мъжът, когото Александра описа с думите: „вулгарен мерзавец, подъл развратник, прелъстител на невинни девойки“?

— Аз съм всичко това и даже повече — мрачно отговори Иън, като се отправи към изхода, а Джордан Таунсенд вървеше до него. — Ти отиваш на бала, колкото можеш по-бързо — нареди той. — Аз идвам почти веднага след теб. Преди това трябва да свърша нещо важно. И за бога, не казвай на Елизабет, че ще дойда.

Иън скочи в своята карета и заповяда на кочияша къде да го откара. Броеше минутите, като се надяваше страхът му за Елизабет да се окаже напразен. И през цялото време си напомняше, че Джордан Таунсенд нямаше никаква представа какви мотиви ще принудят „прелъстителя“ на Елизабет Камерън да се срещне с нея на бала у семейство Уелингтън.

Кочияшът закова каретата пред къщата на херцог Станхоуп, Иън изкачи стълбите с два скока и когато Ормсли отвори вратата, едва не го събори, тъй като се втурна към спалнята на дядо си. След няколко минути слезе в библиотеката, за да го изчака, а очите му не се откъсваха от часовника.

На горния етаж цареше суматоха. Херцогът повика камериера си, иконома и личния си лакей. За разлика от Иън беше във възторг.

— Ормсли, Иън има нужда от мен! — говореше той. — Дойде право тук и ми го каза.

Ормсли сияеше.

— Точно така, ваша милост.

— Чувствам се двайсет години по-млад.

Икономът кимаше.

— Днес е изключителен ден.

— Защо, да го вземат мътните, се бави Андерсън? Трябва да ме обръсне. Трябва ми официален костюм — черен, диамантена игла за вратовръзката и диамантените копчета. И престани да ми тикаш този бастун!

— Не трябва да се вълнувате толкова, ваша милост!

— Ормсли — каза херцогът, като отвори широко вратите на един гардероб, — не се надявай да се подпирам на този бастун през най-великата вечер в моя живот. Ще крача до своя внук без ничия помощ, много ти благодаря. Къде е този негодяй Андерсън?

— Закъсняваме, Александра — отбеляза вдовстващата херцогиня, която разглеждаше една великолепна скулптура от четиринайсети век, сложена върху поставка от полирано дърво в приемния салон на Алекс. — Не ми се щеше да те притеснявам, но предчувствията ми са още по-лоши, а моите предчувствия никога не ме лъжат.

Младата жена прехапа устни, като се опитваше да превъзмогне своята тревога.

— Уелингтънови са на две крачки оттук — отбеляза по повод на закъснението, тъй като не й се искаше да разговарят за по-тревожни подробности. Ще отидем дотам за няколко минути. Освен това бих искала всички да са се събрали, когато Елизабет влезе. Също така все още се надявам Роди да отговори на съобщението ми.

Точно в този момент като по поръчка се появи икономът и съобщи:

— Родерик Кърстеърс желае да го приемете, ваша милост.

— Господи, благодаря! — зарадва се тя.

— Поканих го в синия салон.

— Ето ме, прелестна моя — каза Роди с характерната си иронична усмивка и с дълбок поклон, — в отговор на тревожния ви зов… и смея да добавя, преди да се представя на Уелингтън, точно както сте наредили в писмото си.

Роди Кърстеърс беше висок строен мъж с атлетично телосложение, оредяваща кестенява коса и светлосини очи. Всъщност беше неподражаем с ексцентричните си тоалети, с вдъхващия завист начин, по който връзваше вратовръзката и с язвителността, с която се прицелваше безпощадно, щом някой му попаднеше в полезрението.

— Чухте ли за Кенсингтън?

— Кой? — попита разсеяно Алекс, тъй като обмисляше как най-безболезнено да го убеди в своята кауза.

— Новоизлюпеният маркиз Кенсингтън, доскоро познат като господин Иън Торнтън, персона нон грата. Не е ли потресаващо какво богатство и каква титла се изсипаха върху главата му? — продължи той, като наблюдаваше лицето на Алекс. — Преди две години не бихме му разрешили да прекрачи прага на нашите домове, преди шест месеца светът узна, че е забогатял неимоверно, и започнахме да го каним. Днес той е херцог и ние ще копнеем да бъдем поканени на неговите приеми. Доста гадна и капризна компания сме, ако се замислите — захили се Роди. За своя изненада Алекс се разсмя.

— О, Роди — каза и го целуна по страната, — винаги успявате да ме разсмеете, дори когато съм с въже на шията, какъвто е случаят днес. Само във вас ми е надеждата да ми помогнете… Ако пожелаете, разбира се.