Джудит Макнот - Ад и рай

— За човек, който току-що е наследил една малка империя, Иън, имаш забележително кисела физиономия. Бихте ли приели едно питие и няколко ръце карти, милорд?

Иън се усмихна иронично и когато се обърна, видя един от малкото аристократи, когото уважаваше и към когото хранеше приятелски чувства.

— С удоволствие, ваша светлост — пошегува се той. Джордан Таунсенд се засмя.

— Не намираш ли, че е малко досадно?

Ухилени, двамата си стиснаха ръцете и седнаха. Понеже и Джордан тъкмо влизаше в клуба, наложи се да по-изчакат да се освободи маса. Междувременно пиеха и си разказваха какво се е случило през годината и половина, която беше изминала. После се заеха с по-сериозното и по-приятно занимание — картите, като си разменяха по някоя дума. Обикновено играта им доставяше голямо удоволствие, но тази вечер Иън беше угрижен, а и всеки, който минаваше покрай масата им, се чувстваше длъжен да поговори с тях.

— Изглежда, че дългото ни отсъствие ни е направило много популярни — подхвърли на шега Джордан, като плъзна чипове към средата на масата.

Иън почти не даваше ухо на приказките му. Мислеше си за Елизабет, която вече две години бе оставена на милостта на своя противен чичо. Този човек бе продал собствената си кръв и плът, а Иън бе купувачът. Той не се чувстваше като търговец, но имаше неприятното предчувствие, че Елизабет щеше да го възприеме точно но този начин, особено след като всичко беше договорено без нейното знание. В Шотландия тя насочи пистолет към него. Ако сега в Лондон дръпнеше спусъка, нямаше да се учуди, нито да я укори. Прехвърляше в главата си идеята да я поухажва, преди да й каже, че фактически вече са сгодени, но същевременно се питаше дали самата тя ще пожелае да се омъжи за него. Билхейвън може и да беше отвратителен тип, но Иън я бе наранявал дълбоко и многократно.

— Нямам намерение да критикувам стратегията ти, приятелю — обърна му внимание Джордан, — но ти току-що заложи хиляда лири на вятъра.

Иън погледна картите, които бе свалил, и се почувства объркан.

— Нещо съм се замислил — обясни той.

— Очевидно не мислиш за картите. Нито пък, че може би си загубил прословутия си късмет в играта.

— Не бих се изненадал — разсеяно изрече Иън и протегна краката си.

— Искаш ли да раздадем още една ръка?

— Не мисля, че мога да си го позволя — уморено се пошегува Иън.

Джордан погледна през рамо, кимна на лакея да донесе по още едно питие и бутна картите настрана. Той се облегна и също опъна краката си и както седяха един срещу друг, двамата внушаваха чувството за безгрижното мъжко приятелство.

— Имам време само за това питие — каза Джордан, като погледна стенния часовник. — Обещах на Александра да бъда с нея на някакъв бал тази вечер и да се усмихвам одобрително на една нейна приятелка.

Иън беше забелязал, че когато и да споменеше Джордан името на жена си, изразът му ставаше нежен.

— Искаш ли да дойдеш с нас?

— Струва ми се дяволски отегчително.

— Не бих казал, че ще бъде отегчително. Моята жена се е приготвила за битка с обществото, за да помогне на момичето да заеме отново мястото си в него. Но след като имам предвид някои неща, които Александра ми е написала в писмото си, храбростта й няма да помогне.

— И защо? — попита Иън по-скоро с безразличие.

Джордан въздъхна, беше преуморен и никак не бе във възхита, че ще трябва да танцува с разстроена госпожица, която не познаваше.

— Девойката попаднала в лапите на някакъв мъж преди две години, след което се разразил грозен скандал.

Като мислеше за себе си и за Елизабет, Иън подхвърли:

— Изглежда, че това не е чак толкова рядко срещано явление.

— Алекс твърди, че случаят бил изключителен.

— В какъв смисъл?

— Защото по всяка вероятност половината от хората от обществото ще се направят, че не я познават, а другата половина ще я приемат. Нали разбираш, истинска война и жена ми е подготвила тежката артилерия — баба ми, Тони и моя милост като фон. Целта е тя отново да се наложи в обществото, но не завиждам на горкото момиче. Освен ако предположенията ми се окажат неверни, тази вечер името й ще тръгне от уста на уста. Каквото и да е направил този негодник — каза най-накрая Джордан, като се приготви да тръгва, — е истинско нещастие. Между другото момичето било невероятно красиво и от две години е отхвърлено от обществото.

Иън се вкамени и впи поглед в приятеля си.

— Кое е момичето? — попита.

— Елизабет Камерън.

— О, Господи! — избухна Иън, скочи от стола си и грабна официалната си дреха. — Къде е тя?