Джудит Макнот - Кралството на мечтите

Пръстите й докоснаха челото му; той усещаше допира на хълбока й до бедрото си. Ами ако тя не беше ангелско видение? Ами ако не беше умрял? Навярно ако я попиташе за начина, по който би повалила брат си, щеше да разбере дали е някакъв дух на отмъщението или не.

— И как щеше да направиш това?

— Ами — започна видението, накланяйки се към него и докосвайки устните му със своите — последния път, когато се сблъсках с нещо подобно… просто си вдигнах забралото… и после направих ето това… — Ройс зяпна от изненада, когато видението му се изплези. Определено не беше умрял. Доколкото знаеше, ангелите нито се целуват, нито се плезят по този начин. Той я погали със здравата си ръка, но тогава му хрумна друга мисъл.

— Ако не съм мъртъв, защо не усещам никаква болка?

— Леля Елинор — прошепна момичето. — Тя приготви специална отвара и ние те накарахме да я изпиеш.

Изяснил всички тревожни подробности, той си отдъхна, притегли съпругата си към себе си и я целуна. Тя разтвори устните си и отвърна на целувката му с цялото си сърце — тогава Ройс се почувства невероятно щастлив. Когато най-накрая я пусна, и двамата бяха останали без дъх, копнеещи да си кажат толкова много неща, но не тук, в тази палатка, сред оглушителните ревове на тълпата. След минута херцогът попита:

— Колко лошо съм ранен?

Дженифър преглътна с усилие, а погледът й се замъгли от мъка — все пак той бе получил тези рани заради нея.

— Лявата ти ръка е счупена, а раните по врата и ключиците ти, които са дело на Малкълм според Стефан и Гауин, макар и дълбоки, поне вече не кървят. Раната на крака ти е ужасна — тя ще зарасне най-бавно. Освен това навсякъде имаш ужасни синини.

— Не е толкова зле — подсвирна той. — И сега какво?

Тя веднага разбра какъв беше смисълът на въпроса му, а умът й трескаво запресмята колко още физически наранявания би могъл да издържи, ако се върне на арената, след което ги съпостави с ужасното накърняване на гордостта му, в случай че се скрие.

— От теб зависи — изрече с глас, пропит от пламтящата омраза, която изпитваше в момента към баща си и доведения си брат. — На така нареченото „поле на честта“, което баща ми и брат ми опозориха днес, един рицар на име Малкълм Мерик ти отправи публично предизвикателство преди половин час.

Съпругът й докосна лявата й скула с върховете на пръстите на здравата си ръка и попита тихо:

— Трябва ли да разбирам от тази забележка, че ме мислиш за толкова добър, та да победя брат ти с привързан към счупената ми ръка щит?

Жена му наклони глава настрани.

— Ще можеш ли?

На лицето му изгря усмивка и той заяви:

— Да.

Застанала пред палатката до Арик, Дженифър гледаше как Ройс се навежда да вземе копието, което Гауин му подаваше. За секунда погледите им се срещнаха, след което той насочи Зевс към арената. Изведнъж й хрумна, че съпругът й се бе надявал на нещо, което така и не беше получил — тя му извика да почака и се втурна в палатката. Когато се озова там, взе ножиците, които бяха използвали, за да направят превръзки за раните му, отряза парче от края на роклята си и веднага хукна навън. Застана пред великолепния черен жребец, рицарят наведе върха на копието си и тя завърза синьото парче плат за пиката му. После се отдръпна и пое към полето на честта, придружавана от Арик — съпругът й вече препускаше натам. Тя се загледа след него, а в гърлото й се надигна буца — ножицата в ръката й се поклащаше със страшна сила като тежък символ на това, което току-що бе сторила — в момента, в който бе завързала парчето плат за копието на Ройс, тя бе прерязала завинаги всички връзки със своята родина.

Дженифър се сепна, когато тежката ръка на Арик изведнъж се вдигна към главата й. В следващия миг широката длан на исполина я потупа по главата и остана там за няколко секунди, тежка като боен чук, после се плъзна по бузата й, притискайки лицето й до гърдите му. Тогава тя осъзна, че това беше прегръдка.

— Няма защо да се тревожиш, че сме го събудили, скъпа — каза леля Елинор. — Той така или иначе ще спи още часове.

Клепачите му се вдигнаха и той спря възхитения си поглед на красавицата с червено-златисти коси, застанала до вратата.

— Дори и без отварата, която му дадох — продължи възрастната жена, — всеки мъж, който се връща тежко ранен на арената, за да вземе участие в още пет двубоя, ще спи най-малко една нощ! Въпреки че — добави лелята с усмивка — не му трябваше много време, за да ги победи. Каква издръжливост само! И какви умения! Никога не съм виждала нещо подобно!