Джудит Макнот - Уитни моя любов

Следващите две страници бяха пълни с описания на изключителните качества на съпруга на Емили, както и с подробности от сватбената церемония.

Това, което ми пишеш за Франция, важи с пълна сила и тук. Независимо от това, дали притежава някакви достойнства или не, всеки мъж с титла се смята за отлична партия за женитба. Но се надявам, щом се запознаеш със съпруга ми, да признаеш, че на него не му е нужна титла, за да бъде признат за чудесен!

Уитни се усмихна. Знаеше, че Емили никога не би се омъжила за своя баронет, ако не беше дълбоко влюбена в него.

Но стига съм писала за себе си. Имам да ти казвам нещо, за което пропуснах да спомена в предишното си писмо. Бях поканена на тържество в Лондон, където домакинята ни представи един джентълмен, който прикова вниманието на всички присъстващи дами. И нищо чудно — той е висок, красив и произхожда от благороден френски род. Никълъс Дьовил! Сигурна съм, че това е същият господин, за който ми говориш в писмата си. За всеки случай го попитах дали те познава и той отвърна утвърдително. Щом чуха това, Маргарет Меритън и другите наши стари познати веднага го наобиколиха и започнаха да изразяват „съчувствието“ си.

Представям си как ще се смееш, когато разбереш, че след като им хвърли поглед, способен да ги превърне в камък, Никълъс Дьовил заразказва за безбройните ти обожатели в Париж. Дори намекна, че и той е увлечен по теб, което накара другите да се пръскат от завист. Вярно ли е това, което той казва? И защо не си ми писала, че „цял Париж“ е в краката ти?

Уитни се усмихна. Ники й беше споменал, че е срещнал Емили в Лондон, но не беше казал нито дума за останалите. Задоволството, което изпита при мисълта за рицарското му поведение, обаче се изпари при мисълта, че младият мъж наистина би могъл да храни надежди да се превърне за нея в нещо повече от обикновен приятел. През изминалите три години Никълъс Дьовил беше като красиво видение, появяващо се в момент, в който тя най-малко го очакваше, за да я покани на танц или да подхвърли някоя иронична забележка във връзка с един или друг от нейните обожатели. После пак така внезапно изчезваше под ръка с някоя красива млада дама.

Преди два месеца обаче всичко се беше променило. Двамата се срещнаха в театъра и той я покани да отидат на опера. Оттогава насам я придружаваше неотлъчно навсякъде. От всички мъже, които познаваше, нямаше друг, чиято компания да й е по-приятна, но мисълта, че Никълъс би могъл да има сериозни намерения към нея, я притесняваше.

Тя тъжно се вгледа в писмото. Ако Ники й направеше предложение за женитба и тя му откажеше — което тя без съмнение щеше да направи — това щеше да сложи край на приятелството й с Терез, както и на топлите отношения между леля й и чичо й и семейство Дьовил. Разбира се, и на дружбата й със самия Ники.

В края на писмото си Емили й беше писала и за Пол.

Елизабет е в Лондон за откриването на сезона, но когато се върне у дома, всички очакват Пол да й направи предложение, тъй като родителите й смятат, че за дъщеря им е крайно време да се омъжи.

Сърцето й се сви от болка. След всички усилия, които беше положила, за да стане достойна за любовта на Пол, беше на път да го изгуби. Баща й отвръщаше с хладно пренебрежение на горещите й молби да се завърне в Англия.

Едва дочака приятелките й да си тръгнат и се втурна към стаята си, за да му пише отново. Този път писмото й щеше да бъде такова, че да пречупи упоритостта на Мартин Стоун. Тя искаше да се върне у дома. Трябваше да се върне у дома, и то незабавно. Умът й трескаво заработи. Щеше да се възползва от чувството му за гордост, за да получи желания отговор.

Писа му, че вече е готова да докаже на всички и най-вече на него, че се е променила и че може да се гордее с нея. Завърши с уверения, че баща й ужасно й е липсвал през изтеклите три години. После се зае да отговори на Емили.

Когато слезе долу да предаде писмата на иконома, той й съобщи, че господин Дьовил е пристигнал и настоява незабавно да се срещне с нея. Тази настойчивост я учуди. Забърза към кабинета на чичо си.

— Здравей, Ники. Какъв чудесен ден е днес!

Той се извърна към нея и саркастично отвърна:

— Нима?

Изглеждаше някак скован, челюстите му бяха здраво стиснати.

— Ами да. Навън с топло и слънчево.

— Какво те е прихванало да вземеш участие в последните конни надбягвания? — рязко я прекъсна той.

— Не бяха точно конни надбягвания — опита се да се защити Уитни, но същевременно се почувства развеселена от неговата реакция.