Джудит Макнот - Уитни моя любов

— Но това не бива да се допуска, мадмоазел! Чашата ви заслужава да бъде напълнена. Може ли?

Уитни му я подаде и той се поклони и я пое:

— За мен е чест, мадмоазел!

Победоносно огледа съперниците си.

Дали Пол би сметнал за чест да й налее пунш в чашата, ако беше тук, запита се Уитни. Мисълта за Пол Севарин, сияещ от щастие, че е бил избраникът, който да й направи дори такава дребна услуга, беше толкова абсурдна, че Уитни не се сдържа и се усмихна. Да можеше само да я зърне отнякъде — заобиколена от тълпи обожатели!

Тръсна глава. Не биваше да се отдава на фантазии. Ето, дори не беше усетила, че втренчено гледа към облечен в черно джентълмен, застанал в един отдалечен край на залата. Лицето му беше наполовина закрито от черна маска. На устните му играеше едва забележима усмивка и щом срещна погледа на Уитни, направи ироничен поклон.

Тя рязко се извърна, пламнала от срам, и едва не събори пълната чаша, която в този миг Андре и подаваше.

— Пуншът ви, мадмоазел.

Благодари му и пое напитката, оставяйки кавалера си да оглежда нещастно мокрите петна по жилетката на костюма си.

На въпроса какво се е случило, Андре се впусна в разпалени описания на трудностите, които е трябвало да преодолее, за да й напълни чашата.

— Много съжалявам, Андре. Трябва да е било наистина ужасно!

— Моля ви! — драматично отвърна той. — Знаете, че за вас бих направил всичко! Щом е за вас, никоя задача не може да е неизпълнима. За вас бих пресякъл Ламанша с прост сал, бих изтръгнал сърцето от гърдите си…

— И дори бихте се престрашили да направите нов опит да се доберете до купата с пунш? — иронично запита Уитни.

Без да схване иронията й, Андре заяви, че би направил даже това.

Ники изгледа младия мъж със смесица от съжаление, любопитство и отвращение.

— Скъпа — прошепна й Ники, — или се омъжи за Андре, или престани да флиртуваш с него. В противен случай горкият човек наистина ще предприеме нещо опасно — като да пресече улицата например.

— Предполагам, че ще трябва да се омъжа за него — засмя се тя. — Дори и ти преди време каза, че от него ще излезе чудесен съпруг.

— Ще бъде голяма грешка да се омъжиш за него. Семейството ми е много близко с това на Андре. Ще бъде жалко, ако една такава дългогодишна дружба пропадне поради факта, че ще се видя принуден да убия единствения им син, за да те направя вдовица.

— Това наистина е лошо, Ники. Аз харесвам Андре така както харесвам и теб. Ние тримата сме добри приятели.

— Приятели? — повтори бавно той. — Бих казал, че двамата с теб сме нещо повече от обикновени приятели.

— Е, много добри приятели, тогава — поправи се Уитни. Замисли се какво да стори, за да върне отношенията им отпреди няколко месеца, когато чувствата още не се бяха намесили.

Внезапно Ники заговори и тя остана изненадана от въпроса му:

— На каква възраст обикновено се омъжват девойките в Англия?

— Не трябва да са прехвърлили тридесет и пет — излъга девойката.

— Стига. Говоря сериозно.

— Добре тогава. Добре е да са под двадесет и пет.

— Значи ти е време да помислиш за съпруг.

— Бих предпочела да си мисля за танци.

Той я изгледа, после й предложи ръката си и отвърна:

— В такъв случай да потанцуваме.

Зад тях се разнесе плътен мъжки глас:

— За съжаление, мосю, госпожица Стоун обеща този валс на мен.

Уитни рязко се извърна и смаяно се втренчи в мъжа. Беше непознатият с черната маска. И отново я гледаше с подигравателна усмивка.

— Обещахте ми този танц! — твърдо изрече Сатаната, долавяйки обзелото я колебание.

Уитни нямаше представа кой е този човек, но същевременно гореше от нетърпение да избегне разговора, започнат от Ники.

— Не си спомням да съм обещавала танц на когото и да било тази вечер — отвърна тя.

— Напротив, обещахте на мен, и то преди няколко месеца — уведоми я натрапникът и я хвана за ръка.

Уитни хвърли извинителен поглед към Ники и мило му се усмихна. Той хладно я изгледа.

Но Ники изчезна от мислите й в мига, в който ръцете на Сатаната я поведоха в танца. Мъжът се движеше грациозно и уверено.

Накрая Уитни не издържа и попита:

— Наистина ли съм ви обещавала да танцувам с вас?

— Не — отвърна той.

Отговорът му я накара да се засмее.

— Кой сте вие? — заговорнически прошепна тя.

— Приятел може би? — подхвърли той. Гласът му й беше абсолютно непознат.

— Не, може да сте познат, но не и приятел.

— Страхувам се, че ще трябва да възразя на това.

Обзе я желанието да смачка поне малко самочувствието му.