Джудит Макнот - Преди да те срещна

— Не говори така! — прекъсна я Стивън. — Моля те, не говори така. Не беше грозно, беше…

— Гадно!

— Предлагам ти името, ръката си и всичко, което притежавам.

— Не искам…

— Напротив, искаш — възрази Стивън и леко я разтърси, за да я накара да проумее смисъла на последните му думи.

В гърдите й трепна радост, но бързо замря. Графът очевидно отново страдаше от чувство за вина — този път заради отнетата й девственост — и отново се опитваше да компенсира това с предложение за женитба.

— Върви по дяволите! Аз не съм някоя нещастница, на която трябва да се чувстваш длъжен ла подлагаш брак всеки път, когато те обземе чувство за вина. Първия път, когато го направи, аз дори не бях точната жена!

— Чувство за вина! — повтори той и горчиво се засмя. — Единственото нещо, за което съм се чувствал виновен по отношение на теб, е, че те пожелах от мига, в който отвори очи след произшествието. За Бога, погледни ме и ще разбереш, че говоря истината! — Той повдигна брадичката й, опитвайки се да накара Шеридан да го погледне, но вместо това погледът й се зарея някъде над рамото му. Стивън продължи: — Отнех живота на един млад човек после ми се прииска да отнема и годеницата му! Можеш ли да си представиш как се чувствах? Убих го, а после пожелах годеницата, за която той нямаше да се ожени, понеже беше мъртъв! От самото начало исках да се оженя за теб, Шеридан!

— Не, не си искал! Не и преди да те уведомят, че господин Ланкастър е мъртъв, оставяйки бедната си безпомощна дъщеря сама на голия свят.

— Можех да направя много неща, за да помогна на тази бедна безпомощна дъщеря, но женитбата нямаше да е сред тях. Да ми прости Господ, но само час след като прочетох онова писмо, пих шампанско с брат си в чест на предстоящата ми сватба с теб! Ако не исках да се оженя за теб, щях да пия отровна отвара от бучиниш!

Шеридан прехапа устни, за да не се усмихне. Страхуваше се да му повярва, но не можеше да постъпи другояче, защото го обичаше.

— Погледни ме! — настоя отново Стивън и този път сивите й очи се обърнаха към неговите. — Моля те да влезеш в тази църква по ред причини, но чувството за вина не е сред тях. Вътре ни чака свещеник. Но искам да те помоля за няколко неща, преди да се съгласиш да ме последваш.

— За какво искаш да ме помолиш?

— Бих искал да ми родиш дъщери с коси и с дух като твоите. Искам синовете ми да имат твоите очи и твоята смелост. Ако това не ти допада, кажи ми твоите предпочитани комбинации и аз ще ти благодаря за всяко дете, което ми родиш! Искам да сменя името ти, за да не се чудиш повече коя си или на кого принадлежиш. — Ръцете му се плъзнаха по раменете й. — Моля те за правото да споделям леглото ти с теб всяка нощ. Искам да те накарам отново да стенеш в прегръдките ми и да се събуждам в твоите. — Пръстите му нежно избърсаха двете сълзи, плъзнали по страните на Шеридан. — И последно, бих искал всеки ден до края на живота си да те чувам да ми казваш, че ме обичаш. Ако в момента не си готова да изпълниш тази последна молба, ще почакам до довечера, когато може би ще го направиш. Като отплата за всичко това аз ще изпълнявам всяко твое желание. Що се отнася до онова, което се случи между нас в леглото, в него нямаше нищо гнусно…

— Ние се любихме! — възрази Шеридан.

— Двамата с теб станахме любовници в мига, в който устните ни за пръв път се срещнаха — нежно изрече Стивън.

Той искаше тя да се чувства горда от стореното, а не засрамена или виновна, но осъзна, че тя не можеше да реагира другояче, понеже беше млада и неопитна. В същия миг Шеридан докосна с устни галещата я длан и промълви:

— Знам.

Тази единствена дума го изпълни с гордост. Тя знаеше. Нямаше да има повече преструвки, откази. В сивите й очи той прочете решението й, но въпреки това попита:

— Сега ще влезеш ли вътре с мен?

— Да.

Младоженката с нежелание извърна глава, когато каретата внезапно спря. Стивън също толкова неохотно откъсна устни от нейните.

— Къде сме? — попита шепнешком Шеридан.

— У дома — отвърна графът.

— В твоя дом?

— В нашия — поправи я той и думите му силно я развълнуваха.

Един лакей се спусна към каретата, отвори вратата и разгъна сгъваемата стълбичка. Шери нервно прокара пръсти през косата си, за да я оправи. Стивън проследи с поглед плавното движение на червеникавите кичури и мечтателно се усмихна.

— За какво мислиш? — попита го Шеридан.

Усмивката му стана още по-широка.

— За същото нещо, за което си мисля от деня, в който те видях да излизаш от гардеробната, облечена в онзи прекалено голям за тебе халат и с кърпа, увита около главата. За мига, в който смъкна кърпата от главата си и с ужас заяви, че косата ти е „много червена“.