Алистър Маклейн: Проходът на сломените сърца

— Спестете ми проклетите си нравоучения — хладно я предупреди Дийкин. — Само след минута в отчаянието си щеше да е готов на всичко, като притиснат в ъгъла плъх. — Обърна се към Феърчайлд: — Колко от хората ви са живи?

— Изгубихме само десет души, и то в достойна битка. — Полковникът разтриваше ръцете си. — Останалите бяха още в леглата си. Калун и бандитите му — бяхме приютили за през нощта проклетите ренегати — нападнали през нощта охраната и пуснали индианците във форта. Но всичките ми хора са а две мили оттук, в една изоставена мина. Охраняват ги индианци.

— Нищо, те не ми трябват. Последното, което ми се иска, е сражение. Как се чувствувате вече?

— Значително по-добре, господин Дийкин. Какво да направя?

— Като ви дам знак, отивате веднага в оръжейния склад и ми донасяте чувал с динамит и възпламенители. И ще ви моля много да бързате. Къде ви е карцерът?

Феърчайлд посочи с пръст.

— Ей-там, в онзи ъгъл.

— Ключът?

Полковникът свали един ключ от таблото над писалището и му го подаде. Дийкин кимна в знак на благодарност, пъхна го в джоба си и застана на пост до прозореца.

Само след няколко секунди Бенсън, Кармъди и Харис се показаха в двора на форта и го прекосиха тичешком. Дийкин кимна на Клеърмонт и той му помогна да изправят криво-ляво проснатия на пода Калун. Когато тримата бягащи мъже приближиха стаята на коменданта, вратата се отвори широко и безжизненото тяло на Калун полетя, блъснато с все сила надолу по стълбите. Объркването бе незабавно и пълно и четирите преплетени тела на бандитите не бяха в състояние да окажат съпротива, когато на прага се появи Дийкин с пистолет в ръка. Феърчайълд също излезе и хукна към противоположния край на форта. Дийкин го последва, като с една ръка водеше коня за юздата, а с другата, стиснала колта, направляваше като овчар овцете си тримата бандити, носещи на ръце Калун, който продължаваше да е в безсъзнание. Тъкмо ги заключи в карцера и от една близка врата излезе Феърчайлд, помъкнал явно възтежък чувал. Дийкин, покачен вече на коня си, метна чувала връз лъка на седлото, пришпори животното и излезе в забързан галоп от главната порта. Марика, подкрепяна от все още залитащия Клеърмонт, като двама слепци, които се водят взаимно, се показа на прага на комендантската стая. Тримата с баща и запреплитаха крака с максималната бързина, на която бяха способни, вън от форта.

Дийкин спря коня си зад прикритието на една скала, взривявана преди, при прокарването на железопътната линия, за да се пробие достъп до подпорния мост, слезе, метна чувала през рамо и се запъти към моста.

Пиърс се подаде от левия страничен прозорец на локомотива и погледна напред. Широка усмивка прекоси подпухналото му изранено лице.

— Стигнахме! — възкликна радостно. — Почти сме на него!

Бялата Ръка се присъедини към маршала. Подпорният мост беше на около миля от тях. Вождът се усмихна и погали с любов приклада на унчестерката си.

Междувременно Дийкин тъкмо бе заклещил два заряда динамит между дървените подпори на моста, по един от двете му страни. Беше използувал едва половината от количеството, предоставено му от коменданта на форта, но прецени, че ще е достатъчно. Изкатери се по една от подпорите, метна полупразния чувал върху релсите и предпазливо надигна глава. От влака го деляха не повече от четиристотин метра. Бързо се спусна надолу, запали фитилите и на двата заряда и отново бързо се покатери на релсите. Влакът вече беше на не повече от двеста метра от моста. Дийкин нарами чувала и хукна през глава към западния му край.

Надвесените от двата странични прозореца на локомотива Пиърс и Бялата Ръка зърнаха бягащия Дийкин, който тъкмо напускаше очертанията на моста. Двамата светкавично се спогледаха и почти едновременно вдигнаха уинчестерките си. Куршумите се забиха в земята и зарикошираха от скалите от двете страни на Дийкин, но тъй като той бягаше на зиг-заг, а и платформата на локомотива не беше най-стабилното място за прицел, нито един не го засегна. Само след няколко секунди се хвърли по корем зад една стърчаща скала.

— Мостът! — почти изпищя Пиърс. — Този дявол е минирал моста!

С изкривено от бяс и ужас лице О’Брайън удари спирачките и затвори притока на пара. Ала влакът макар да намали рязко ход, вече беше върху моста.

Полковник Феърчайлд, Клеърмонт и Марика, които бяха на около двеста метра оттам, спряха и се вторачиха в изпречилата се пред тях гледка. Влакът се намираше почти по средата на моста. Всъщност локомотивът и товарният вагон вече го бяха подминали и се намираха отсам него, върху твърдата скалиста почва. О’Брайън, изпълняващ ролята на машинист, си даде сметка за грешката, която бе извършил, и като ругаеше бясно, отпусна спирачката и даде пълна пара. Но вече беше късно. Последваха две едновременни експлозии, придружени от белезникави проблясвания. Оглушителните изригвания прозвучаха като едно и мостът се разцепи, разпадна се на парчета и изчезна в дълбините на пропастта. Заедно с него и трите вагона, повлекли след себе си скачения за тях товарен вагон и локомотива. Товарният вагон вече бе потънал, следван от пускащия пара локомотив, когато от кабината скочиха три фигури, и трите с уинчестерки в ръце, и се приземиха тежко на скалистата почва. Локомотивът неумолимо бе издърпан през ръба и целият влак потъна в бездънието със стържене и трясък на метал и разхвърчали се напосоки цепеници.