Алистър Маклейн: Проходът на сломените сърца

Под ръководството на О’Брайън пайутите за двайсет минути ремонтираха железния път. Работиха на две групи — едната свали повредената част, друга демонтира здрав сектор от пътя зад влака. Повредената релса бе изхвърлена надолу по насипа, а на нейно място поставиха здравата. Закрепянето на траверсите и подравняването на релсите не беше работа за любители, но в крайна сметка майорът остана доволен — колкото и паянтова да бе импровизацията, тя все пак можеше да издържи тежестта на влака. По време на операцията стенещият Пиърс, подпрян на скарата пред локомотива, дойде на себе си с помощта на грижовния Хенри, който постоянно попиваше слепоочието и бузата му, доста разранени и вече придобиващи нездравословно морав цвят.

— Да тръгваме — нареди майорът.

Пайутите, Пиърс и Хенри се върнаха по вагоните, а Бялата Ръка и О’Брайън се качиха в локомотива. Майорът отпусна спирачката и даде съвсем малко пара, като същевременно надзърташе угрижено през страничното прозорче. Когато колелата на локомотива стигнаха поправената част на релсата, тя леко, но не застрашително поддаде, ала в крайна сметка издържа. Щом и последният вагон мина по нея, майорът се върна при контролните уреди и даде пълна пара.

Дийкин, Клеърмонт и Марика спряха конете си. Дийкин ловко превърза наново възпалената ръка на полковника.

— Побързайте, всяка минута е ценна! — пришпорваше го Клеърмонт. — Губим време!

— Ако не спрем кръвта, ще изгубим и вас. — Той погледна към Марика, която беше уловила здраво лявата си ръка, със стиснати устни и изкривено от болка лице. — А вие как сте?

— Ще се оправя.

Той я гледа известно време безизразно, сетне отново се зае с превръзката на полковника. Тъкмо бяха потеглили, когато пак я погледна — момичето седеше отпуснато на седлото, с провесена глава.

— Толкова ли е зле китката?

— Глезенът ме боли. Не мога да пъхна крак в стремето.

Дийкин мина от другата и страна. Левият крак на Марика висеше отстрани на стремето. Той се извърна и погледна нагоре през дясното си рамо. Снегът отдавна беше спрял, облаците се бяха изчистили и небето просветваше с избелена синева. Иззад планинския хребет вече се подаваше слънцето. Отново се загледа в Марика — без да може да ползува една ръка и един крак, тя едва стоеше изправена на седлото. Изравни се с нея, подхвана я, прехвърли я при себе си, улови юздите на нейния кон и потегли в бърз тръс. Клеърмонт, който не беше в по-цветущо състояние от това на Марика, ги следваше. Сега се движеха успоредно на железницата. Земята беше равна и относително безснежна, така че пътят им спореше.

Сеп Калун беше на обичайното си място, в стола на коменданта, вирнал както винаги крака върху писалището, пиещ уискито и пушещ пурите на коменданта. Единственият друг човек в стаята беше полковник Феърчайлд, седнал на обикновен дървен стол с облегалка, със завързани отзад ръце. Вратата се отвори и в стаята нахълта мърляв, мургав бял човек.

— Всичко наред ли е, Кармъди? — попита Калун.

— Да. Телеграфистите ги затворих ври останалите. Бенсън пази на вратата. Харис приготвя нещо за хапване.

— Добре. Тъкмо ще имаме време да се подкрепим, преди да пристигнат нашите приятели. След по-малко от час по моите пресмятания. — Той се ухили подигравателно на Феърчайлд. — Битката за Прохода на сломените сърца вече принадлежи на историята, господин полковник. — Усмихна се още по-широко. — Или може би трябваше да използувам думата „сеч“.

В продоволствения вагон все тъй насиненият, но вече посъвзел се Пиърс раздаваше на струпалите се край него пайути уинчестерки и патрони. От прословутата индианска сдържаност не беше останала и следа. Разговаряха един през друг, усмихнати и с блеснали очи, като деца, отворили кутиите с коледните играчки. Пиърс мина напред и се покатери в открития товарен вагон с три уинчестерки под мишница. Влезе в кабината на локомотива и подаде едната на Бялата Ръка.

— Подарък за теб, Бяла Ръка. Вождът се усмихна.

— Вие сте човек, който държи на думата си, маршал Пиърс.

Пиърс понечи също да се усмихне, но така го заболя, че бързо се отказа. Вместо това рече:

— Двайсет минути. Не повече от двайсет минути.

Дийкин имаше аванс от петнайсет минути. За миг спря конете и погледна напред: от моста над пропастта ги деляха не повече от петстотин метра, а отвъд него беше Форт Хъмболт. Помогна на Марика да се прехвърли на своя кон и махна на нея и на полковника да продължат пред него. Извади пистолета си. Под вече ярките лъчи на слънцето трите коня възобновиха ход, предпазливо минаха през подпорния мост над урвата и стигнаха портата на форта. Охраняващият я Бенсън — мъж с тъпо оскотяло лице — им препречи пътя с насочена пушка.