Алистър Маклейн - Устата на гроба

Корабът беше хвърлил котва откъм левия си борд, аз се прехвърлих от външната страна, пъхнах крака си в отвора за веригата, посегнах надолу и се хванах за нея. Би трябвало да има представители на някой международен спортен комитет, за да засекат с хронометрите си новия световен рекорд по спускане по верига.

Водата беше студена, но с леководолазния си костюм не я усещах. Имаше и вълнение, пък и приливът наближаваше най-високата си точка, но и двете неща ме устройваха чудесно. Заплувах успоредно на левия борд на „Нантвил“, почти непрекъснато под вода. Не видях никого и никой не ме видя, защото онези типове се бяха събрали на десния борд.

Аквалангът, тежестите и плавниците си стояха, където ги бях оставил — привързани към горната част на вретеното на кормилото, в момента ватерлинията на „Нантвил“ беше доста над водата, така че кормилото не се намираше на голяма дълбочина. Поставянето на акваланг в развълнувано море и при силен прилив не е от най-лесните неща на този свят, но тук много ми помагаше мисълта за Крамър и гранатите му. Освен това бързах, защото ме чакаше дълъг път и много работа.

Чувах двигателя на спасителната лодка, докато тя обикаляше около десния борд, само че тя изобщо не ме доближи на по-малко от трийсетина метра. Нямаше повече стрелба, вероятно нямаше да има и гранати. Закопчах колана с тежестите, отпуснах се в безопасната тъмнина на водата, проверих посоката на светещия циферблат на ръчния компас и започнах да плувам. Пет минути по-късно изплувах на повърхността, а след още пет усетих под краката си каменистото дъно на малкото островче, където бях скрил лодката си.

Изкатерих се върху скалите и погледнах назад. Целият „Нантвил“ беше окъпан в светлина. Един прожектор осветяваше водата, а спасителната лодка продължаваше да кръжи наоколо. Чух как вдигат котвата. Спуснах гумената лодка във водата, качих се в нея, освободих греблата и се отправих в посока югозапад. Все още бях в обсега на прожектора, но на фона на тези черни вълни беше почти невъзможно да се открие облечената ми в черно фигура и също така черната нископрофилна лодка. След около една миля прибрах греблата и запалих извънбордния двигател. Или поне се опитах да го запаля. Тези двигатели винаги ме слушат, освен в случаите, когато съм изтощен и мокър и ми е студено. Всъщност не е имало случай да работят, когато наистина имам нужда от тях. Така че хванах отново греблата и според мене гребах поне един месец, но в крайна сметка някъде към три без десет сутринта се добутах до „Файъркрест“.

— Калвърт? — гласът на Хънслет едва се чуваше в мрака.

— Аз съм.

Той стоеше някъде над мене на палубата на „Файъркрест“ и почти се беше слял с околния мрак. Звездите отдавна бяха изчезнали зад пелена от гъсти облаци. По повърхността на водата вече барабаняха тежки дъждовни капки.

— Помогни ми да издърпаме лодката на борда.

— Как мина?

— После ще ти кажа. Дай първо да свършим това. — С въжето на лодката в ръка аз се покатерих по външната, стълба. Само че докато се прехвърлях през фалшборта видях, че отново не мога да движа десния си крак и той доста ме понаболява. Направо не можех да стъпвам на него. — И да побързаме, че сигурно скоро ще имаме гости.

— Така значи — каза Хънслет замислено. — Поне чичо Артър ще бъде доволен.

Не отвърнах нищо. Работодателят ни, контраадмирал сър Артър Арнфорд-Джейсън, К.О.Б. 1 1 Кавалер на „Ордена на Банята“ — Б.пр. и още цял куп подобни съкращения, изобщо нямаше да е доволен. Издърпахме мократа лодка на борда, свалихме двигателя и отнесохме и двете неща на предната палуба.

— Донеси ми две водонепроницаеми торби — казах аз. После почни да вдигаш котвата, но гледай да го правиш тихо. Недей да използуваш застопоряващия палец на храповия механизъм и подложи някакъв парцал.

— Тръгваме ли?

— Би трябвало, ако имахме акъл. Само че оставаме. Просто вдигни котвата и това е.

Докато го чаках да се върне с торбите, изпуснах въздуха на лодката и я скатах в брезентовия й калъф. После съблякох водолазния костюм и акваланга и ги натъпках в едната от торбите заедно с тежестите, водолазния часовник и комбинирания ръчен компас-дълбокомер. В другата торба натъпках извънбордния двигател като едва се удържах да не изхвърля проклетото нещо зад борда. Нямаше нищо лошо в това човек да държи на яхтата си извънборден двигател, но ние вече имахме един на малката дървена лодка, която висеше на лодбалката на кърмата.