Алистър Маклейн - Устата на гроба

— Точно така. А аз се смятах за много умен. Всъщност бяха оставили само един човек, но в случая двама щяха да са излишни. Сигурен съм, че той е убил Бейкър и Делмонт. Без малко щеше да довърши и мен.

— Е, нали все пак си отървал кожата.

Аз да, но не и Бейкър и Делмонт. Сигурен бях, че не ме оправдава. И шефът нямаше да ме оправдае. Самият аз се смятах за причина за смъртта им. Нямаше кой друг да е.

— Чичо Артър — каза Хънслет. — Не мислиш ли…

— По дяволите чичо Артър! В момента той изобщо не ме интересува. Защо не питаш аз как се чувствувам?

Бях бесен и знаех, че си личи. По лицето на Хънслет за първи път пробягна някакво подобие на чувство. Аз обаче нямах право на никакви чувства.

— Не исках да кажа това — отвърна Хънслет. — Питах за „Нантвил“. Нали сега вече сме сигурни, че е той, знаем и новото му име и под какъв флаг е… Между другото как се казва сега?

— „Алта Фиорд“. Норвежки флаг. Но това няма значение.

— Има. Свързваме се по радиото с чичо Артър…

— И докато говорим, ни идват гости и ни откриват в машинното отделение със слушалки на главите. Да не си полудял?

— Ти май си съвсем сигурен, че ще дойдат.

— Сигурен съм, разбира се. И ти си сигурен. Нали сам го каза.

— Просто се съгласих, че това е първото място, което ще претърсят. Ако дойдат.

— Ако дойдат! По дяволите, човече! Та те вече знаят, че съм бил на борда на кораба. Вероятно допускат, че съм успял да взема имената и описанията на всички. Вярно е, че сигурно няма да мога да разпозная нито един от тях, а и имената им едва ли са истинските, но ти на тяхно място какво би си помислил? Че вече съм сграбчил телефона и бълвам описания за Интерпол. Все пак има шансове поне част от тях да фигурират в картотеките. Това са хора професионалисти, а някои с положителност са известни.

— В такъв случай са позакъснели и сигурно ще допуснат, че вече си се обадил, където трябва.

— Дори и така да е, все пак аз съм единственият свидетел, който може да даде показания в съда.

— Значи да приготвим пистолетите.

— Не.

— Тогава да се махаме оттук. Да не се сърдиш после?

— Няма.

— Бейкър и Делмонт. Мисли за тях.

— Само за тях мисля. Не е нужно да оставаш.

Той бавно сложи чашата си на масата. Тази вечер май наистина му ставаше нещо, защото по мрачното му лице за втори път премина сянка, и то не много окуражителна. После отново взе чашата и се ухили:

— Чуваш ли се какво говориш? — меко запита Хънслет. — Погледни врата си и виж какво става като се наруши кръвоснабдяването на главния мозък. Сега не си в състояние да се справиш и с мече-играчка. Кой ще се грижи за теб, ако играта загрубее?

— Извинявай. — Вече искрено съжалявах за думите си. Познавах Хънслет от десет години и бяхме работили заедно по много задачи. Наистина не биваше да го обиждам. Знаех добре, че в никакъв случай нямаше да ме изостави в беда.

— Та какво каза одеве за чичо Артър?

— Ами това, че сега знаем къде е „Нантвил“. Чичо Артър би могъл да уреди някой военен катер да го следи с радар…

— Знаем къде беше. Като си тръгвах, вдигаха котва. До сутринта кой знае къде ще бъдат.

— Изчезнаха значи? Подплашили сме ги. Той тежко се отпусна назад. — Но нали имаме новото описание на кораба…

— Вече ти казах, че това е без значение. Още утре външният му вид ще бъде променен. „Хоку Мару“ от Йокохама, под японски флаг. Други мачти и зелени бордове например…

— Ще проведем издирване от въздуха. Можем да…

— Знаеш ли колко площ ще трябва да се проверява? А прогнозите са за лошо време и ниска облачност. Ще трябва да се лети под облаците, а това намалява ефективността на операцията с деветдесет на сто. Плюс слаба видимост и дъжд. Според мен шансовете ще са едно на хиляда. Пък и представи си, че все пак ги открият, после какво? Пилотът им маха приятелски с ръка, така ли? Защото едва ли ще може да направи нещо повече.

— Може да повика военноморските сили.

— Какви ти военноморски сили и откъде ще се вземат? От Далечния Изток или от Средиземно море? Флотът почти не разполага с кораби, а по тези места няма нито един. Докато някой военен кораб се добере до мястото, отново ще мръкне и „Нантвил“ пак ще се изплъзне. Пък и дори да го настигне, какво да направи? Да го потопи с оръдеен огън ли? Та да загине и двадесет и пет членният екипаж, дето вероятно е затворен в трюма на „Нантвил“.

— Ще го превземат.

— Как? Нали същите тези двадесет и пет души ще бъдат строени на борда с пистолет, опрян в тила, а капитан Имри любезно ще запита военните морячета какво възнамеряват да правят по-нататък.