Алистър Маклейн - Устата на гроба

Сержантът дълго време ме гледа и накрая бавно каза:

— Много странен морски биолог сте вие, мистър Питърсън.

— И вие сте много странен полицейски сержант, мистър Макдоналд. Лека нощ.

Излязох от полицейския участък, прекосих слабо осветената улица и изчаках, скрит в сянката на една телефонна кабина. След две минути по улицата се зададе човек с малка чанта, който бързо влезе в участъка. Пет минути по-късно той излезе, но това не ме учуди особено — едно посещение на лекаря нищо не оправяше. Случаят си искаше болница.

Вратата на участъка отново се отвори и оттам забързано излезе сержант Макдоналд в закопчан догоре дълъг черен шлифер. Без да се оглежда, той бързо закрачи по крайбрежната улица, а аз го последвах. Излязохме на стария каменен кей и той свърна по него, стигна до края, светна с фенерче, спусна се по няколкото стъпала и започна да придърпва някаква малка лодка. Аз се облегнах на стената на кея и запалих собственото си фенерче.

— Защо не са ви осигурили телефон или радиовръзка за спешни случаи? — попитах. — В такава нощ може да умрете от студ, докато гребете до „Шангрила“.

Той бавно се изправи и въжето се изплъзна от ръцете му. Лодката се скри в тъмнината. С тежката крачка на стар човек сержантът се изкачи по стъпалата и тихо изрече:

— Какво казахте за „Шангрила“?

— Не искам да ви задържам, сержант — приятелски отвърнах аз. — Задълженията преди всичко. А първото задължение е към господарите ви. Идете и им кажете, че един от техните наемници е пострадал тежко и че Питърсън има сериозни подозрения относно сержант Макдоналд.

— Не зная за какво говорите — сухо каза той. — Изобщо не отивам на „Шангрила“.

— Къде отивате тогава? Кажете, ако обичате. За риба? Само дето сте си забравили въдицата.

— Защо не си гледате собствената работа, по дяволите? — тежко каза Макдоналд.

— Точно това правя. Да не мислите, че онзи италианец ме интересува? Обвинявайте го, ако щете, и в това, че е играл на жмичка на главната улица, все ми е едно. Доведох го, за да ви намекна, че в поведението ви има нещо гнило. Исках да видя реакцията ви и да си направя изводите. А вие реагирахте великолепно.

— Може и да не съм най-големият умник, мистър Питърсън — каза той с тежко достойнство. — Но не съм и кръгъл глупак. Отначало смятах, че и вие сте един от тях или поне се интересувате от същото… Но не сте. Вие сте таен агент.

— Аз съм държавен служител — отвърнах и кимнах към намиращата се на двайсетина метра от нас „Файъркрест“. — Елате да ви представя на шефа си.

— Не приемам заповеди от държавни служители.

— Както искате — рекох с безразличие, обърнах се и се загледах в морето. — Но да ви кажа нещо за двамата ви сина, сержант Макдоналд. Шестнайсетгодишните близнаци, за които чух, че преди известно време загинали около Кеърнгормс.

— Какво има? — запита той глухо.

— Само едно: не бих искал да им казвам, че собственият им баща не желае да си мръдне пръста, за да ги възкреси.

Той мълчеше и не помръдваше. Не се възпротиви и когато го хванах за ръката и го поведох към „Файъркрест“.

Чичо Артър беше в най-заплашителната си форма и гледката си струваше да се види. Той не стана, когато въведох Макдоналд в салона, и не го покани да седне. Приличаше на базилиск. Синият му поглед, усилван от лъскавия монокъл, изпепеляваше нещастния сержант като лазерен лъч.

— Подхлъзнахте се значи, сержант — започна направо чичо Артър със студения си монотонен глас, от който на човек му настръхваха косите. — Мистър Калвърт дойде при вас с арестант и с достатъчно въже, с което да се обесите, а на вас дори и тази доблест ви липсва.

— Лошо, сержант. Много лошо. Не е трябвало да се опитвате да се свържете с приятелите си.

— Не са ми приятели, сър — каза Макдоналд измъчено.

— Ще ви разкажа колкото е необходимо да знаете за Калвърт — Питърсън е псевдоним — и за себе си, и за това с какво се занимаваме. — Чичо Артър изобщо не го слушашаше. — А ако някога повторите каквото и да било от казаното пред други хора, то ще ви струва работата, пенсията и всяка надежда да намерите каквато и да е друга работа в Англия. Плюс няколко години в затвора за издаване на държавна тайна. Аз лично ще формулирам обвиненията. Ясен ли съм?

— Напълно — отвърна мрачно Макдонад. Чичо Артър му обясни всичко което според него Макдоналд трябваваше да знае, а то не беше много, и накрая каза:

— Сигурен съм, че вече можем да разчитаме на стопроцентово съдействие от ваша страна, сержант.