Алистър Маклейн - Устата на гроба

Може би бях напълно погълнат от работата или пък приглушеният шум на веригата ми пречеше, но отначало не обърнах внимание на гласа. На два пъти ми се беше сторило, че чувам някакъв далечен женски глас, но и двата пъти решавах, че това сигурно са разни пияници на някоя от околните по-малки яхти — само особено мощен компютър на Ай Би Ем би могъл да изчисли цялото количество джин, което нощем се изпива от британските любители на ветроходния спорт. После отново чух гласа, много по-близо, и този път отхвърлих всякакви мисли за пиянски компании. В такива компании, ако някой крещи отчаяно, то е защото джинът е свършил, докато викът, който чух, беше съвсем различен. Изключих лебедката и шумът от веригата спря. Лилипутът вече беше в ръката ми, без сам да зная как.

— Помощ! — Гласът беше тих, настойчив и отчаян. — Помогнете, за бога!

Идваше откъм водата, отляво на яхтата. Тихо се придвижих до мястото, откъдето смятах, че се чува, и замрях неподвижно. Мислех си за Хънслет и изобщо не помръдвах. Нямах намерение да помагам никому, докато не се уверях, че гласът идва не от гумена лодка, където седят двама души с автомати. Достатъчно беше да изтърва някоя непредпазлива дума или да светна за малко — и някой леко щеше да натисне спусъка, а тогава Калвърт щеше да се пренесе при предците си, стига те да искаха да имат нещо общо с такъв глупав наследник.

— Моля ви! Помощ! Помогнете!

Помогнах й. Не толкова защото отчаянието в гласа безспорно бе истинско, колкото защото гласът безспорно принадлежеше на Шарлот Скурас.

Откачих една от предпазните гуми, спуснах я във водата и казах:

— Лейди Скурас?

— Да, да. Аз съм. Слава богу, слава богу! — Тя се задъхваше, а и явно беше глътнала доста вода.

— До яхтата има гума. Хванете се за нея. След миг тя се обади отново:

— Хванах се.

— Можете ли да се изкачите сама?

Известно време се чуваше само някакво плискане и пъшкане, после тя каза:

— Не. Не мога.

— Няма значение. Чакайте малко. И се обърнах, за да отида и доведа чичо Артър, но той вече беше дошъл, така че му пошепнах тихо: — Лейди Скурас е долу във водата, но може и да е номер, макар че не вярвам. Все пак, ако видите светлина, стреляйте в нея.

Той не отвърна нищо, но усетих, че извади люгера от джоба си. Прекрачих парапета, спуснах се и стъпих с единия си крак на гумата. Наведох се и я хванах за ръката. Шарлот Скурас не, беше никак слабичка, а и носеше някакъв пакет привързан около кръста си, пък аз не се чувствувах силен като едно време, преди четирийсет и осем часа например, но с помощта на чичо Артър успях да я издърпам на борда. После заедно с него я отведохме в салона и я настанихме на канапето. Поставих възглавница зад главата й и внимателно я огледах.

В момента едва ли биха я снимали за корицата на „Вог“. Изглеждаше ужасно. Тъмните й тричетвърти панталони и ризата сякаш бяха прекарали във водата не няколко минути, а цял месец. Сплъстените кестеняви коси бяха прилепнали към пребледнялото лице. Сенките под големите кафяви очи си стояха, а самите очи бяха широко разтворени от уплаха. Гримът и червилото бяха започнали да се размазват. Но първо трябваше да кажа, че тя изобщо не беше красива. А навремето я смятах за най-желаната жена. Сигурно съм бил луд.

— Скъпа лейди Скурас! Скъпа лейди Скурас!

Чичо Артър отново се намираше сред аристокрацията и то си личеше. Той клекна до нея и започна не особено успешно да й бърше лицето с носна кърпичка.

— Какво се е случило? Бренди, Калвърт. Донеси бренди. Не се мотай, човече! Бренди!

Чичо Артър май си мислеше, че е в кръчма, но за щастие ми беше останало някакво бренди. Подадох му чашата и казах:

— Ако се погрижите за лейди Скурас, сър, аз ще се върна да довърша вдигането на котвата.

— Не, не. — Тя глътна малко от брендито, задави се и трябваше да изчакам кашлицата и да премине, за да продължи. — Те няма да дойдат поне още два часа. Зная, защото ги чух. Става нещо ужасно, сър Артър, и затова трябваше да дойда. Трябваше.

— Не се вълнувайте, лейди Скурас. Не се вълнувайте — каза чичо Артър, сякаш досега на нея и нямаше нищо. Пийнете това, лейди Скурас.

— Не, не. — Реших, че става въпрос за брендито, и се приготвих да го защитавам, защото марката беше добра, но разбрах, че тя говори за нещо друго. — Не лейди Скурас. Никога вече не ме наричайте така. Просто Шарлот. Шарлот Майнър.

Едно нещо ще кажа за жените — те винаги знаят своите приоритети. Онези типове на „Шангрила“ се готвеха да ни метнат атомна бомба през прозореца, а тя ни моли отсега нататък да я наричаме просто Шарлот. На това място се обадих: