Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Той остави справочника и внимателно взе друга книга — „В света на фантазиите“ от Морис Сендак. Книгата на Сиобан, от която й бе чел всяка нощ, цял живот. Или може би само един мимолетен миг.

Джек седна и отвори книгата, без да се замисля, забравил колко опасни могат да бъдат спомените. Нещо падна от нея — лист хартия, рисунка на котарак с тигрови шарки. Брайън. Под рисунката една детска ръка бе написала: „На татко с обич, Сиобан“. Тогава тя беше на четири годинки. Джек стисна юмрук. Очите му се напълниха със сълзи.

„Миналото е минало“. Повтаряше си го всяка сутрин. Ала това не беше истина. Миналото е винаги с нас — събудим ли се, то ни връхлетява без предупреждение под формата на детска рисунка или забравена снимка. Не ни напуска и докато спим — сънищата ни са свързани с него.

Миналото беше едно кафене в Париж, отворен прозорец, гледащ към стръмните покриви, женско тяло, оглеждащо се в огледалото. Море, чайки, женска ръка в неговата. Дъблин такъв, какъвто никога не го бе виждал преди, слънчева светлина на местата, които смяташе за сенчести, ежедневната разходка из парка, уикендите в планината Уиклоу, тревата, снегът през зимата, гласът на Кейтлин, разнасяш се от другата стая, детски смях и затръшване на врата в далечината.

Джек седя неподвижен, хванал главата си с ръце, толкова дълго, че сякаш никога нямаше да се размърда.

Една сцена се повтаряше пред очите му с обезпокоително постоянство. По-рано тя непрекъснато се въртеше в главата му като магнетофонен запис, който не може да бъде изтрит. Сега се бе превърнала в тъпа болка, която от време на време болезнено се изостряше. Намира се сред поляна, изпъстрена с цветя. Повява лек ветрец. Усеща топлите слънчеви лъчи по лицето си. Небето е пълно с птички. Джек седи на одеялото и прибира остатъците от пикника. Вижда Сиобан, която играе с червена топка. Подхвърля я на Кейтлин и тя й я връща. Сиобан е на шест години и става все по-сръчна. Изпусне ли топката, започва да се смее и хуква след нея. Той седи и ги наблюдава. Навсякъде има бели птици. Джек ляга по гръб и вперва поглед в безоблачното небе. Чува шума на прибоя и крясъците на белите птици. Изведнъж се разнася вик. Гласът на Кейтлин. Надига се и вижда, че Сиобан тича след топката. Кейтлин се втурва след нея. Момиченцето или не чува, или не слуша. Топката се търкаля по склона, водещ към стръмна скала. И сякаш като на забавен каданс Джек вижда как Сиобан стига до ръба. Ятото бели птици отлитат като облак. Кейтлин протяга ръце към детето. Джек става. Двете падат надолу пред очите му. Цветно петно, сетне нищо друго освен птиците.

Знаеше, че не стана точно така. Ала си представяше само тази поредица от картини.

Напуснаха Париж и намериха апартамент в Болебридж,близо до „Честър Бийти“, където той вече помагаше при съставянето на каталозите. Имаха много малко пари, но от време на време Кейтлин теглеше малка сума от наследството си, възлизащо на около десет хиляди лири. Тя завърши втори курс, когато дъщеря им Сиобан беше на година и няколко месеца. Същата година Джек приключи с доктората си и започна работа в библиотеката. Някак, с помощта на майка му, успяваха да се грижат за Сиобан.

Лицето и тялото на Кейтлин не му омръзнаха. Времето, което Сиобан изискваше да й отделя, му беше приятно. Не съжаляваше за промените, станали с него от онова лято в Париж. А сега седеше сам, държеше детската книжка и се бореше с миналото.

На вратата се позвъни. Джек усети, че се сковава. Остави книгата и с нежелание стана. Позвъни се отново, но той не бързаше.

На прага стоеше полицай.

— Доктор Гулд?

Джек се олюля.

— Доктор Гулд, имам неприятна вест. Може ли да вляза?

Човекът говореше тихо, но думите му отекваха като ехо в ушите на Джек. Той протегна ръка към дръжката на вратата и се свлече на пода.

— Добре ли сте? — попита полицаят.

Джек кимна и се опита да стане. Стана му лошо, главата му се замая. Искаше някой да го държи в обятията си, докато неприятното чувство премине.

— Добре съм — промълви той и се огледа. Коридорът беше пуст. Там нямаше никой. Само Джек и неговите спомени.

Миналото никога не ни напуска.

Джек бе решил да отиде в Съмърлон, но имаше още неща, които искаше да узнае. Мисли за Розевич цялата сутрин във вторник. Кой точно бе той и какво искаше? Джек имаше един стар приятел от колежа, Денис Бойлан, който бе постъпил на работа в „Айрин Таймс“. Следобед му се обади.

— Как се казва онзи човек?

— Щефан Розевич. Поляк.