Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Имала и други мъже в живота си — не го скри. Макар още да не бяха любовници, Джек изпита ревност, като чу, че е имало други преди него.

Една вечер отидоха да гледат „Лакомб Люсиен“ на Луи Мал в едно малко кино на булевард „Сен Жермен“. На Джек му беше трудно да следи диалога, но от време на време Кейтлин се навеждаше към него и му разказваше шепнешком какво става на екрана. Филмът описваше съдбата на един млад френски работник, станал сътрудник на нацистите по време на войната. Джек не гледаше. Близостта на Кейтлин му беше достатъчна.

Когато излязоха от киното, Кейтлин беше мълчалива. Това беше неприсъщо за нея и той се зачуди защо филмът й бе оказал такова въздействие.

— Какво има?

Тя не отговори. Дълго време мълча. Край тях минаваха хора, които оживено разговаряха, но Кейтлин не им обръщаше внимание. По едно време се облегна на стената.

— Нещо не е наред ли?

— Ела — рече тя.

Той не знаеше какво да направи и се приближи до нея. Никога не бе стоял толкова близо до жена. Тя протегна ръце към него и го притегли към себе си. Сетне го целуна. Лицето и беше мокро от сълзи. Джек усети соления им вкус. Същата нощ станаха любовници. Ала тя така и не му каза защо или за кого бе плакала, пък и той не я попита.

След няколко дни и двамата знаеха, че връщане назад няма. В началото на септември решиха да се оженят. Кратката церемония в ирландското посолство бе последвана от обяд в малък ресторант на левия бряг на Сена. Джек писа на родителите си, че се е оженил. Майка му отговори, че е много разстроена, задето не са били поканени на сватбата, но той й изпрати дълго писмо със снимка на Кейтлин и обясни колко е щастлив. Дори майка му не предполагаше, че е способен да изпита такова блаженство. Той и изпрати още една снимка — с новите си дрехи, които бяха купили заедно с Кейтлин. Никой

от старите му приятели не би го познал.

Всеки ден Джек работеше по малко в библиотеката, ала обсебеността с науката го бе напуснала завинаги. Свикна да очаква с нетърпение ранните следобеди, когато идваше време да затвори книгите и да излезе на слънчевата светлина. Кейтлин го чакаше в малкото кафене на „Рю Шабане“ на обичайната маса с две чаши кафе и пасти. Пиеха и разговаряха, после отиваха в апартамента си на „Маре“ и се любеха. Страстта не им изневери през цялото лято.

Около две седмици след сватбата намериха апартамента си в пълен безпорядък. Неканените гости се бяха съсредоточили върху кабинета на Джек и бяха преровили всичко. Странно, но нищо не липсваше, дори бижутата на Кейтлин, които стояха в една незаключена кутия в спалнята. Цяла вечер тя седя замислена, като на няколко пъти му се стори, че се готви да му каже нещо. Джек остана с убеждението, че Кейтлин знае кой е влизал в апартамента им.

На следващия ден, докато се разхождаха из парка, към тях се приближи един човек. Непознатият поздрави Кейтлин и я целуна по двете бузи, сякаш бяха стари приятели. Беше човек на средна възраст, добре облечен и интелигентен. Двамата с Кейтлин говориха бързо на френски около една минута. Джек долови само откъслечни думи:

— Malheureux… peut-etre dangereux… ce n’est pas termine… pas impossible de rentrer… nous avons pris nos renseignements…(За съжаление… Не e опасно… Не е свършило…

Невъзможно е да се върнем назад… Поехме задълженията си… (фр.) — Б.пр.)

Джек погледна съпругата си и видя, че е пребледняла. Тя не повиши тон, но той долови напрежението в гласа й.

— Je dois m’en aller(Трябва да си ходя (фр.) — Б.пр.) — каза накрая тя и улови Джек подръка.

Непознатият не го погледна нито веднъж.

— Кой беше този? — попита Джек, докато тихо се отдалечаваха.

— Никой. Един стар приятел. Виж какво, това няма значение. Забрави го.

За пръв път му се сопна. После му се извини. Срещнала онзи мъж преди години. Бил приятел на баща й и веднъж се опитал да се намеси в живота й, когато била девойка.

Същата нощ в леглото тя каза на Джек, че иска да се върнат в Дъблин.

— Но аз още не съм свършил работата си тук.

— Ще почака. Трябва да се прибера в Дъблин и да наваксам с моята работа, преди да е започнал семестърът. Ти можеш да поръчаш да ти изпратят микрофилми. Аз ще ги платя. Пък и…

Тя се поколеба и го хвана за ръката. — Има и още нещо. Ще имам бебе.

Дъблин

18 юни 1988

Писмото дойде в понеделник сутринта. То беше третото от общо седем, сред които отговор за микрофилмите и покана за някакъв скучен прием в Тринити колидж. Самият плик загатваше, че подателят е богаташ — плътната хартия, дискретният шрифт, дори небрежният подпис загатваха за нещо повече от обичайното. Името на къщата — Съмърлон, напечатано най-отгоре, не му беше познато.