Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

— Свободни сте. Надявам се, че всички ще сътрудничите. Уверявам ви, че това е във ваш интерес.

Вратите на залата се отвориха. Хората от първата редица станаха по даден сигнал. Докато се изнизваха навън, те отбягваха погледите на другите затворници. Мнозина плачеха открито.

— Господ да ни е на помощ — промълви някой.

Париж

Юли, 1979

Беше най-неприятното време от годината. Париж бе пълен с туристи. Кафенетата по булевард „Сен Жермен“ бяха претъпкани с недодялани американци и обикалящи света австралийци. Човек можеше да ги види навсякъде — позиращи за пред света, натрапвайки на минувачите заблудата, че са родени и израснали в Париж. Седяха в кафенетата с цигари „Житан“ в устата и обувки „Гучи“ на краката. Преструваха се на безразлични, но в същото време си припомняха забележителностите, които бяха видели. Париж беше техен за сезона и те можеха да го обикалят денонощно, да обитават светлината, сумрака му и дългата лятна самота.

Джек Гулд беше толкова простодушен, че никога не би забелязал това, ако не ги бе чул да говорят на английски. Не се заседяваше по кафенетата, за да го видят или за да наблюдава минувачите. Откровено казано, почти не забелязваше какво става около него. Пиеше кафето си, приковал очи в книгата на коленете си, първия том на „Историята на евреите във Вавилон“ от Нойзнер.

Двайсет и две годишен, Джек вече имаше характерен облик. Беше облечен с вълнено сако с кожени кръпки на лактите — съвсем неподходящо за топлото време, мръсна бяла риза и тъмнозелени, изтъркани отзад кадифени панталони. Когато имаше пари за тютюн, пушеше къса лула. Косата му беше разчорлена. Носеше очила с телени рамки, нескопосно скрепени с изолирбанд. Лесно беше да се изпусне фактът, че под всичко това той беше хубавец — досущ като издокараните в кожени якета контета, излегнали се на шезлонгите отвън.

Малкото кафене се намираше на „Рю Шабане“, на една пресечка от Националната библиотека. Джек ходеше там сутрин и следобед, за да си отдъхне от научната работа. Тъй като не можеше да си позволи свестен обяд, той обикновено си взимаше малко хляб, козе сирене и бутилка „Бадоа“ и хапваше в близкия парк „Жарден дьо Пале Ройал“. Сутрешните и следобедните му кафета — черни и силно подсладени — го зареждаха с необходимата енергия за разчитане на древните текстове.

Дисертацията, върху която работеше, „Предсказанията на звездата и скиптъра в Документа от Дамаск, ръкописите от Кумран и Антологиите“, го бе докарал в Париж против волята му. Работеше вече втора година върху доктората си по староеврейски науки в Тринити колидж в Дъблин и беше напълно доволен да чете там или в библиотеката „Честър Бийти“ в Болебридж. Джек ненавиждаше френската национална библиотека и нейната допотопна бюрокрация. Мразеше да говори френски — език, който не владееше добре, и ако трябваше да бъде откровен, не се чувстваше добре в този град, където толкова много други хора истински се забавляваха. Джек Гулд беше талантлив специалист по лингвистика. Той разбираше за какво става дума и в най-откъслечния документ на староеврейски език и възстановяваше фрагментите от ръкописите на арамейски език от първи век с такава лекота, с каквато някои хора попълват фишовете за тотото. Преподавателите го обожаваха. Никой не се съмняваше, че докторатът му ще бъде първият значим принос в тази област. Ала като човек Джек беше пълен неудачник и — макар да не го признаваше — девственик на двайсет и две години.

Той не забелязваше хората, които сядаха на неговата маса. Кафенето беше малко и обикновено претъпкано. И този път не вдигна глава от книгата, която четеше.

— Вие сте Джек Гулд, нали?

Срещу него седеше млада жена. Русокоса, с изумително лице и светлосиня фланелка. Усмихваше му се като на стар приятел, макар че той не я познаваше. А може би…

— Je mexcuse, mais…(Извинете, но …(фр.ез.) — Б.пр.)

— О, няма нужда. Ще се разберем и без да говорим на френски.

Ирландският акцент не беше силен, но бе достатъчен, за да се разбере откъде е жената. Джек прерови паметта си, за да си спомни къде я бе виждал.

— Съжалявам, мис…

— Вие не ме познавате, но аз ви знам по физиономия. Казвам се Кейтлин Нюалън. Второкурсничка съм в Тринити колидж. Изучавам семитски. Миналата година вие изнесохте лекция за Езекиил. Аз бях на последния ред. Вероятно не ме помните.

— Да, разбира се…

Той млъкна и поклати глава.

— Не. Съжалявам, не ви помня.