Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

— Вие бяхте много зает. Не знаех, че сте в Париж.

В този миг се приближи сервитьорът. Кейтлин се обърна и с лекота заговори на френски без никакъв акцент.

— Un cafe creme, s’il vous plait.(Едно кафе със сметана, ако обичате (фр.ез.) — Б.пр.)

Тя погледна към почти празната чаша на Джек.

— Искате ли още едно?

Той поклати глава и погледна часовника си.

— Съжалявам. Трябва да… тръгвам. Чета в библиотеката.

Той стана и остави пари на масата. — Приятно ми беше да се запознаем. Надявам се, че Париж ви харесва.

На следващата сутрин, когато точно след единайсет Джек влезе в кафенето, младата жена го чакаше. На същата маса, сякаш не бе ставала оттам. Косата и беше прибрана назад. Беше облечена в дънково яке и друга фланелка. Този път розова. Джек се приближи до масата, а тя вдигна нещо и го размаха.

— Забравихте това вчера.

Книгата на Нойзнер, „лекото четиво“, с което той убиваше времето в кафенето.

— Благодаря — измънка Джек и протегна ръка към книгата, но тя не му я даде.

— Снощи я прегледах — рече Кейтлин. — Лято е и ние сме в Париж, а вие четете такава книга?

Той не отговори.

— Желаете ли кафе? — попита тя.

Джек поклати глава. Не си спомняше някога жена да му бе говорила по този начин. На влизане в кафенето забеляза, че тя е много красива. Хубостта обаче го безпокоеше. Тя не можеше да бъде разгадана като староеврейската поезия, нямаше спрежения, нито склонения и не можеше да се сведе до парадигми. Той се чувстваше заплашен от нея, както и от всички други неща, които бяха извън неговия контрол.

— Не ми казвайте, че започвате с алкохола преди обяд — каза Кейтлин.

— Аз… Не…

Джек се колебаеше, безсилен пред неизбежното.

— Ще изпия едно кафе.

Тя махна с ръка и сервитьорът веднага се появи. Джек бе смаян от увереността в обноските й и от самочувствието и. След като поръча, тя се обърна към него.

— Седнете, за Бога. И ми разкажете за себе си.

Така започна всичко.

Той беше трудно постижение. Тя му го каза после, когато за пръв път спаха заедно. Париж, разбира се, помогна. И най-сериозният учен не можеше да устои на чара му. Кейтлин го разведе навсякъде, преди всичко на места, неупоменати в туристическите справочници. Книгата на Нойзнер лежеше заключена в стаята й. На третия ден Джек престана да пита за нея. А в края на първата им седмица заедно съвсем я забрави. Кейтлин го завладя напълно.

Фактът, че беше влюбен, го осени изключително бавно. Това беше непознато за него чувство, от което не се бе интересувал преди. Също като красотата и то беше извън контрола му. Джек приличаше на човек, който се събужда постепенно след дълъг сън и чува отдалеч как гласът на любимата му шепне неговото име. Ала вече буден, той открива, че любимата му е била там през цялото време и загрижена го е наблюдавала.

Тя се превърна в негово зрение и слух, докато той отново се научи да използва собствените си сетива. Тя принадлежеше към неговия свят само отчасти и отказваше да говори за това. Отначало Джек правеше опити да я приобщи, но установи, че пренебрежението е по-болезнено, отколкото липсата на разговор по познати за него теми. И така, тя постепенно го въвлече в нейния свят.

Първата седмица го принуди да стане турист. Всяка сутрин след девет той отиваше в кафенето. Тя го чакаше с горещо кафе и кифлички. Закусваха и отиваха да разглеждат забележителностите на града — Нотр Дам, Триумфалната арка, Айфеловата кула, Лувъра. Джек беше като дете, внезапно разбрало, че светът не се състои само от четирите стени на стаята му.

Кейтлин съзнаваше, че най-важното е да го държи далеч от библиотеката. Лишен от ръкописите, той беше като празен лист хартия. Втората седмица престанаха да разглеждат Париж. Тя започна да го води в малки кафенета и барчета, където нямаше туристи. Дълго седяха и разговаряха. За пръв път Джек срещна човек, който искрено се интересуваше не от онова, което знаеше, а от него самия. Разказа и за онзи Джек Гулд, когото преподавателите не познаваха.

— Баща ми е евреин, а майка ми — католичка.

— А ти какъв си? Той сви рамене.

— Никакъв. Аз съм си аз. Каквото и да означава това.

Кейтлин говореше малко за себе си. Родителите и починали преди десет години, един след друг, за осем месеца — баща й от рак, а майка й от скръб. Погребани били в Лондон, в гробището Падингтън, близо до къщата, в която била израснала. Нямала живи близки роднини. Само няколко лели и чичовци, които не била виждала от години и с които нямала нищо общо. Джек уважи сдържаността й и не зададе повече въпроси.