Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Пощенското клеймо също беше непознато — Дун-на-Шод. Трябваше да го потърси на картата. Оказа се, че става дума за Болтимор, малко рибарско селище на югозапад от Корк. Но кой ли там би се интересувал от работата му? И кой в едно такова селце можеше да си позволи такава луксозна хартия?

Отговорът беше един човек на име Щефан Розевич. Името не означаваше нищо за Джек. Какъв ли е? Поляк? Чех? Не можеше да каже със сигурност. Чувал бе да споменават, че този човек притежава сбирка от безценни ръкописи на староеврейски и арамейски и живее в република Ирландия. Писмото на Розевич беше кратко и ясно. Имал малка, но ценна колекция от ръкописи и се нуждаел от специалист както за описването, така и за съхранението й. Интересува ли се д-р Гулд от предложението? Работата нямало, да бъде трудна, нямало определен срок и щяло да му бъде платено добре. Много добре.

Джек бавно вдигна писмото. На пръста си носеше обикновен златен пръстен без инкрустации. Сви другата си ръка в юмрук, после пак я разпери. Направи го няколко пъти. Сякаш стискаше и пускаше нещо. Сетне разсеяно поглади хартията, като че ли беше човешка плът.

Известно време стоя неподвижен. Писмото тежеше в ръката му като коприна. Чувстваше, че му предстои нещо необикновено. Очаквал го бе отдавна, може би цял живот — не знаеше откога, нито защо. Ала инстинктът му подсказваше, че животът му ще се промени.

Вече беше заместник-завеждащ на отдела за библейски ръкописи в престижната библиотека „Честър Бийти“ в Дъблин, на „Шрусбъри Роуд“. Отговаряше за една от най-прекрасните колекции от папируси със Стария и Новия завет, която се равняваше на тези от библиотеката във Ватикана и в Британския музей, но известна само на тесен кръг специалисти. „Папирусите на Честър Бийти“ представляваха библейски откъси, намерени при разкопките на древния Афродитополис в Египет в периода 1928–30 и купени година по-късно от самия Честър Бийти.

Джек вдигна слушалката и набра номера, напечатан в писмото. Телефонът иззвъня пет-шест пъти. Отговори гласът на ирландка на средна възраст.

— Съмърлон. С какво можем да ви услужим?

Той предположи, че това е икономката. Чуваше се музика. Виолончело и клавесин. Веднага позна мелодията — адажио от сонатата на Бах в сол миньор. Запис ли беше? Или в Съмърлон имаше оркестър?

— Търся мистър Розевич. Вкъщи ли е?

— Бихте ли ми казали името си?

— Кажете му, че се обажда д-р Гулд от библиотека „Честър Бийти“.

Жената остави слушалката на масата. След няколко минути музиката спря. Чуха се тежки и бавни мъжки стъпки.

— Розевич. Какво мога да направя за вас? Акцентът беше определено източноевропейски.

— Вие ми писахте, мистър Розевич. Името ми е Гулд, от „Честър Бийти“.

— Господи! Онази глупава жена ми каза, че сте доктор от Уестмийт. Това е прекалено. Трябва да си купи слухов апарат. Простете ми, доктор Гулд. Изключително любезно от ваша страна, че ми се обаждате веднага. Прочетохте ли писмото ми?

— Да. То пристигна тази сутрин.

— И какво е решението ви?

— Нямах време да го обмисля. Обаждам се само за да ви задам няколко въпроса.

— Да, разбира се. Какво ви интересува?

Музиката зазвуча отново, но този път свиреше само виолончелото. Междувременно се чу някакъв друг звук. Дали беше морето, или само въображението на Джек? Къде ли точно се намираше Съмърлон?

Джек зададе въпросите си прилежно, един по един, сякаш по този начин можеше да прогони Розевич заедно със съблазнителното му предложение.

Да се сблъска с такава загадка, при това в онази отдалечена част на страната, беше твърде хубаво, за да е истина. И все пак така възхваляваната от собственика си колекция вероятно щеше да се окаже не толкова ценна. Скучна, лишена от изящество и красота, нищо, което да накара пулсът да забие учестено.

Ала Розевич беше сериозен и добре информиран човек. Обясни, че познанията му не били достатъчни и имал нужда от специалист, който да подреди книжата. Притежавал над триста ръкописа, някои средновековни, други по-ранни, сред които няколко от Кайро и от Наг Хамади. Интересът на Джек се разпали. Розевич явно не беше дилетант.

Щеше да бъде трудно да вземе отпуск, но работата в Съмърлон можеше да се определи като научно изследване.

— Има само едно — добави Розевич. — Не съм обявил официално съществуването на библиотеката ми. Не давам интервюта и не позволявам достъп до материалите. Решите ли да дойдете, не трябва да казвате никому. Приемливо ли е това за вас?