Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

— Трябва да помисля.

— Много е важно. И без това няма друг начин да работите тук.

Розевич предложи на Джек да го посети предварително през почивните дни. Щял да му покаже библиотеката и да му обясни какво го затруднява. Джек се съгласи. Докато оставяше слушалката, той чу гласове — женски смях и кучешки лай.

Същата сутрин Джек пи кафе с Мойра Кенеди, завеждаща отдела за ръкописи. В кабинета й беше по-хладно, отколкото в неговия, тъй като имаше много растителност. Първите туристи за деня вече бяха пристигнали и разглеждаха изложбата от персийски миниатюри.

— Чувала ли си за човек на име Розевич? Живее близо, до Болтимор, в Корк. В голяма къща.

Тя се намръщи, сетне кимна.

— Да, чувала съм да споменават това име. Защо?

— Иска да съставя каталог на ръкописите му. Не съм чувал за него. Мойра сви рамене, но той забеляза, че тя за миг извърна очи, сякаш се притесни или обезпокои.

— Името му се появява от време на време. Все някога ще го чуеш.

— Говориш така, като че ли става дума за някаква тайна…

— Съвсем не. Но Розевич води уединен живот. Ти си привилегирован, щом смята да ти покаже колекцията си.

— Тогава знаеш за нея.

— Знам само, че има такава. Това са чували всички. Знаем за някои от нещата, които притежава, от изтеклата информация при продажбите. Има няколко папируса от Кумран. Но той купува предимно от нелегални снабдители. Познавачите казват, че притежава неща, които всички бихме искали да видим.

— Тогава защо…

— Защо вика човек като теб ли? Тя пак сви рамене.

— Знам ли? Сигурно отчаяно се нуждае от помощ. От някой, на когото може да има доверие.

— Срещала ли си се с него?

Стори му се, че ще се изсмее, но тя само се усмихна накриво. Мойра беше четирийсет и пет-шест годишна. Работеха заедно от седем години, откакто защити доктората си, а не знаеше почти нищо за нея. Нито пък тя за него.

— Никой не се е срещал с Розевич. Ти ще бъдеш първият. Възползвай се от възможността.

— Как така? Нали каза, че ходел на продажбите?

Мойра поклати глава. Косата й беше посивяла, сресана назад и прибрана в строг кок. Носеше очила с дебели рамки. Обичаше ли я някой? Имаше ли мъж, за когото да разпуска косите си? Смаян, Джек установи, че не знае, а и не го интересува.

— Той изпраща посредници. Казах ти вече, че живее уединено. Загадъчна личност.

— Има ли семейство?

— Откъде да знам?

— Чух женски глас.

— Съпруга или любовница. Кой знае?

— А къщата? Откога живее там?

— Мисля, че отдавна. Роден е в Източна Европа, в Полша или в Чехия. Дошъл е тук през 40-те или 50-те. Бежанец.

— Откъде един полски емигрант има толкова много пари?

— Предполагам, че е аристократ. Но ти ще разбереш сам, когато отидеш. Сигурно искаш отпуск.

— Ако нямаш нищо против.

— Ами, през октомври ще откриваме изложба и някой трябва да ми помогне да прегледам сбирката от ръкописи, която пристигна миналия месец от Източен Берлин. Има много работа.

— Работата ми при Розевич ще се счита като изследователска.

Тя се колебаеше. Нямаше да и бъде трудно да намери помощник за изложбата. Но възможността Гулд да й разкаже за колекцията на Розевич беше твърде примамлива, за да я изпусне.

— Ще ти бъде ли от полза?

Джек знаеше какво има предвид, макар че никога не бяха разговаряли по този въпрос.

— Мисля, че да. Не съм мърдал оттук, откакто…

— Добре, но искам да знам всичко. Само помежду ни. Разбираш ли?

Слънцето бе озарило цяла Ирландия. За пръв път в продължение на почти една година Джек Гулд напусна апартамента си в Болсбридж и се разходи из града. Изгаряше от нетърпение да дойде уикендът. Опита се да разсъждава разумно, да си внуши, че нищо няма да се промени, че ще прекара лятото както обикновено, затворен в библиотеката, а наесен ще се върне в Дъблин отново същият. Ала дълбоко в душата му едно гласче настояваше, че ще му се случи нещо повече.

Разхождаше се безцелно под лъчите на залязващото слънце. Стигна до Тринити колидж. Удиви се, че всичко е така, както го бе оставил, сякаш го чакаше. В парка имаше цветя. Трябваше да удържи сълзите си, когато минаваше покрай семействата там и майките с бебешки колички. Замисли се за виолончелото, свирещо в непознатата къща, представяше си скалите и морето под нея и собствения си дъх, замъгляващ стъклото на прозореца в разгара на лятото.

Потърси информация за Съмърлон в справочника. Къщата била построена от живеещия в Корк клон на семейство Фицджералд в средата на осемнайсети век и оттогава насам претърпяла множество бедствия и ремонти. През 1919 част от нея била изгорена от британските войски, изпратени да потушават бунтовете на ирландците, а три години по-късно била атакувана и от двете страни, участвали в Гражданската война, ала за разлика от много други оцеляла. Семейство Фицджералд останали и след обявяването на републиката, но в края на войната парите и търпението им се изчерпали. Привърженици на монархията, чиито дни безвъзвратно са отминали, те се превърнали в чужденци в собствената си страна. Къщата била продадена първо на някакъв американец на име Кели, претендиращ за ирландски произход, но недоволен от тогавашното положение в страната, а после, през 1947, на Розевич. Шест години преди раждането на Джек.