Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

— Няма ли да пийнете нещо, преди да продължите? Джек тъкмо се канеше да откаже, тъй като изгаряше от нетърпение да види Розевич, но размисли и поръча чаша „Гинес“. Застана до малкия излъскан бар и мълчаливо отпи от бирата. В неугледното помещение имаше само още двама посетители — старци с лули, надигащи шишета черна бира.

Барманът изми няколко чаши и ги сложи настрана.

— Отдалече ли идвате? Джек кимна.

— От Дъблин.

— Дълъг път. Пък и състоянието на пътищата… Джек пиеше стипчивата черна течност. По горната му устна полепна пяна и той бързо я избърса с ръка.

— Негов приятел ли сте?

— На Розевич ли?

— Да. Познавате ли го добре?

Над бара бяха окачени няколко избелели снимки — на папата заедно с Джон и Робърт Кенеди, на футболния отбор „Кери Гейлик“, а над тях — Христос, разкрил кървящото си сърце. Джек долови враждебността в гласа на мъжа.

— Никога не съм го виждал.

Барманът го погледна изкосо и изтри някакво петно от бира с парцала.

— Така ли?

Джек бавно кимна. Двамата старци в ъгъла изпълваха стаята с катранен дим.

— Виждате ли го често в селото?

— Да го виждаме ли? Той не стъпва в Колтимор. А живее тук вече четирийсет години. Дъщеря му идва от време на време, ала той не си показва носа.

— Що за човек е Розевич?

Барманът се изправи и се дръпна назад, сякаш пред него зейна пропаст.

— Дължите ми лира и двайсет. Изпийте бирата и си вървете по пътя. Там несъмнено ви чакат за следобедния чай.

По целия път до Съмърлон Джек си мисли за бармана и за необяснимата му враждебност. Или нервност? В тази страна живееха чудати хора, но бяха свикнали с гражданите от Дъблин. Никога не се беше сблъсквал с такава предпазливост.

Тесният, криволичещ път го изведе от Болтимор и започна да се спуска към Атлантическия океан. Джек зави и видя водното пространство, гмуркащите се и извисяващи се бели птици, чайки и албатроси, после залива Рорингуотър, осеян с островчета и лодки с разноцветни платна, надиплени от ветреца.

Времето беше ясно и приятно. Джек можеше да заживее там като човек открил за пръв път щастието. Слънцето клонеше на запад, към бучащия океан. Джек мина през тунел от високи дървета и лилави цветя, поникнали по мъха край пътя. Шосето потъмня и се изпъстри със светлосенки.

Излезе и за миг светлината го заслепи. Затвори очи и неволно намали. Когато отново погледна, Съмърлон стоеше пред него — неочаквано появила се ослепителна бяла къща, високо над морето. Беше на три етажа и имаше седем реда прозорци. Фасадата бе разделена на три части. В средата имаше висока врата с колони в дорийски стил и венециански прозорец.

Сърцето му се сви. Прозорците блещукаха, сякаш го приветстваха с добре дошъл. Ято морски птици се сниши над комина, после се издигна и отлетя към океана. Джек спря пред високата желязна порта с каменни колони. В края на дългата алея с дървета някой го наблюдаваше.

Той изключи двигателя и слезе от колата. Морският бриз развя косите му. На колоната вдясно имаше звънец и говорител, а над тях — камера. Джек натисна звънеца и когато му отговориха, се представи. След няколко минути се чу леко бръмчене и портите се отвориха. Той погледна към къщата. Тя стоеше там търпеливо, с гръб към ревящия океан, и сякаш го очакваше.

Икономката го поведе покрай редици от просторни стаи с огледала към една дълга тераса в задната част на къщата, където го очакваше Щефан Розевич — възрастен човек, седнал до мраморна масичка, вперил поглед в морето. Той се обърна, сякаш усети, че Джек идва. Косата му беше бяла и късо подстригана, челото почти гладко, бузите — хлътнали, а очите — големи и интелигентни. Облеклото му беше елегантно и подходящо за сезона — бяла риза, ленено сако, лек панталон и обувки от канава.

Джек се приближи, а Розевич стана и протегна ръка. Джек забеляза, че върхът на малкия му пръст липсва.

— Доктор Гулд. Надявам се, че пътувахте добре. Мисля, че днес времето е много хубаво.

— Благодаря. Пътят беше красив. Тук също е много хубаво.

— Естествено, нали затова живея тук.

Розевич се обърна към икономката, която стоеше до френския прозорец.

— Мисис Негъл, би ли донесла нещо разхладително на госта? Какво ще пиете, доктор Гулд?

— Каквото и вие.

— Виждам, че притежавате ирландския дух на себеотрицанието. Е, тогава две чаши лимонада.

Икономката кимна и се отдалечи.

— Лимонадата е истинска, не прилича на онази отвратителна смес, която продават в магазините. Заповядайте, седнете.