Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Розевич изглеждаше неспокоен. На няколко пъти насочи разговора към къщата, като нетърпеливо обясняваше с подробности историята и архитектурата й. Ентусиазмът му внесе оживление.

— Погледнете нагоре — рече той.

Джек вдигна глава, като се опита да различи нещо в сумрака.

— Няма да видите подобен таван в Ирландия. Изработен е от Степълтън. Един от шедьоврите му.

— Съжалявам — каза Джек, — но знам съвсем малко за архитектурата.

— Не е необходимо да знаете — настоя Розевич, — трябва да я почувствате. И аз не знаех нищо за архитектурата, когато дойдох тук и купих Съмърлон. Просто се влюбих в къщата, това е всичко.

— Мисля, че изборът ви е прекрасен.

— Съмърлон е една от последните от този тип. Не я дадох на държавата, защото тя не я заслужава. Останала е ням свидетел на разрухата на множество такива сгради. Егоистично ли ви се струва?

Джек поклати глава.

— Не, ако имате възможност да я поддържате. Но действително е малко егоистично, че не допускате почти никого в нея.

— Имам причини, доктор Гулд. Да не говорим по този въпрос.

— Къщата е прелестна, мистър Розевич. Не ви упреквам.

— Тя ще остане на Мария, след като умра. А после на нейните деца, дотогава, докато има някой да живее тук. Няма да се превърне в музей, където да се разхождат туристи, да се прехласват и да щракат с евтините си камери. Предпочитам да я изгоря до основи.

Джек не каза нищо. Разпалените думи на Розевич го връхлетяха като вихрушка.

— Всички великолепни къщи вече са развалини. Изгорени, оставени на разрухата или оголени от дървото и камъка. Стотици къщи. Само тук, в Каунти Корк знам над седемдесет такива. Смъртта на старинните ирландски къщи е най-голямата архитектурна трагедия на века.

— Татко, мисля, че преувеличаваш. И си малко груб. Не забравяй, че гостът ни е ирландец.

Розевич изсумтя. Явно бяха имали такива пререкания и преди.

Вечерта минаваше а у Джек нарастваше чувството за нереалност. Харесваше Мария и се чувстваше добре в нейната компания, но Розевич го изнервяше.

След ягодите поднесоха кафе и бренди. Мария се извини, преди да ги сервират.

— Трябва да ставам рано. Ходя на литургия в Скибърин. Тя млъкна и се усмихна на Джек.

— Елате и вие, ако желаете.

— Боя се, че не посещавам редовно литургиите. Може би друг път.

Неволно призна, че в края на краищата може да остане.

— Татко?

Розевич кимна.

— Ще дойда с теб, разбира се. Но след това искам да прекарам деня с доктор Гулд. Трябва да разговаряме за много неща.

Мария отново се ръкува с Джек и му пожела лека нощ. Баща и я целуна нежно по бузата. Джек усети, че са много близки. Ала имаше и нещо друго — някакво напрежение, дори пропаст помежду им — сякаш един от двамата театралничеше.

Тя излезе и Розевич се обърна към него.

— Вземете си брендито и елате с мен, доктор Гулд. Става късно, а аз бих искал да ви покажа библиотеката, преди да си легнете.

— Разбира се. Наричайте ме Джек, моля.

— Много любезно от ваша страна. Това, надявам се, означава, че ще станем приятели. А вие, разбира се, трябва да ме наричате Щефан. Последвайте ме, ако обичате. Библиотеката е наблизо.

Мирисът беше непогрешим — стари книги в кожени подвързии. Библиотеката представляваше огромно, овално помещение с висок сводест таван, на който бяха поставени стъкла, за да влиза светлината. На всички стени имаше отрупани с книги лавици, а в средата — кръгла маса от полиран махагон, също с купчини книги. Пет-шест кожени стола, десетина класически бюста от бял мрамор на пиедестали и стълбичка допълваха обзавеждането.

— Каква прекрасна стая — промълви Джек.

— Да. Най-хубавата в къщата. Проектирана е от Дейвис Дюкар, когато построил къщата през 1768. Хората от Дъблин идвали специално да видят тази стая. Част от първоначалната колекция от книги сега се съхранява в Националната библиотека.

Розевич прекоси помещението и се приближи до една широка лавица, на която имаше енциклопедии на няколко езика. Извади един от томовете на еврейската енциклопедия, сетне пъхна ръка в празното място и натисна някакво лостче. Отдръпна се и след няколко мига част от стената започна да се отваря. Видя се малка бяла врата.

Розевич се обърна и се усмихна на госта си.

— Ти си много привилегирован човек, Джек. Малцина са пристъпвали този праг. Направих помещението специално заради моята колекция. Но преди да влезем, искам тържествено да се закълнеш, че няма да кажеш на никого какво си видял.