Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Погледна надолу. Вниманието му бе привлечено от някакъв шум. Виждаше се част от долната тераса. Чу мъжки глас, но не беше Розевич. Сетне отговори някаква жена. След миг зърна синя копринена рокля, която се появи и отново изчезна от погледа му.

В същия миг от коридора се разнесе звън на гонг. Джек затвори малкия френски прозорец и се приготви да слезе долу.

Розевич го чакаше до стълбището. Беше облечен в копринен костюм и носеше вратовръзка от Джорджо Армани. Веднъж Джек видя подобна вратовръзка и изтръпна от цената.

— Мисис Негъл има работа в кухнята, затова аз ще ви придружа до трапезарията. Трябва да ви се извиня, че ви оставих толкова дълго сам, но възникна нещо спешно. Обещавам, че в бъдеще няма да ви пренебрегвам.

— Е, и без това утре заминавам.

Розевич не отговори и поведе Джек по дългия коридор, украсен с картини — предимно портрети на членове от фамилията, които вероятно бяха купени заедно с къщата. Или пък Розевич ги бе изнесъл от някой потомствен дом в Полша, преди комунистите да завземат властта? По осанката и вежливостта му можеше да се съди, че е аристократ. Но Джек все още нямаше представа откъде бе дошло богатството му. Може би някои хора бяха намерили начин да изнесат незаконно парични суми от родината си. Вратата на трапезарията беше отворена. Вътре цареше сумрак, осветяван само от меката светлина на свещите.

Розевич въведе госта си вътре.

На масата бяха сложени прибори за трима. Топлина, полирано дърво, светлина на свещи, сребро и стъкло, бял лен, китайски порцелан. Ала Джек не забеляза нищо от всичко това.

— Това е дъщеря ми Мария — каза Розевич. — Полското й име е Маря, но тук го произнасяме като ирландците.

Джек не слушаше. Той не можеше да откъсне очи от жената, която стана, пристъпи с усмивка към него и му протегна ръка.

Малкото място в сърцето му, останало незасегнато от скръбта, мигновено се изпълни. Дъхът му секна. Като че ли тя отне всичкия въздух в стаята и остави единствено себе си. И през ум не му бе минавало, че след Кейтлин женската красота може така да го порази и да го остави безмълвен и сляп за всичко останало. Мария Розевич не приличаше на Кейтлин, но за втори път през живота си Джек усети онова сърцебиене, което получаваше само в нейно присъствие.

Мария се ръкува с него. Той стоеше онемял, устата му бе пресъхнала и главата му се въртеше. Сякаш падаше в черна бездънна яма.

— Приятно ми е да се запознаем, доктор Гулд. Рядко виждаме нови лица в Съмърлон. Татко плаши посетителите.

Розевич се приближи усмихнат.

— Виждам, че сте очарован, доктор Гулд. Мария заслепява всеки. Красива е, нали? Тя е едно от малкото останали в живота ми удоволствия. Ожених се за майка й преди трийсет години. Преди да умре, тя ми остави дете.

Джек започна да се съвзема. Взе да заеква и се помъчи да се усмихне.

— Приятно ми е… да се запознаем. Вие… ли свирихте на пианото преди малко?

Тя се изчерви и кимна.

— Не свиря много добре, но се упражнявам всеки ден. Когато имам възможност, разбира се.

— Мисля, че свирите прекрасно — рече Джек с надеждата, че думите му ще бъдат приети сериозно. — Изсвирихте Бах много добре. Имате усет. Напомнихте ми за…

— Какво?

— Нищо — излъга Джек. — Чувал съм тези мелодии, изпълнени със същото умение.

Мария се усмихна и кимна, но очите и говореха, че тя знае какво има предвид.

Вратата се отвори и мисис Негъл влезе с поднос и три чинии студена супа.

— Да сядаме — предложи Розевич и дръпна стола на Джек. — Мисис Негъл не обича супата й да изстива. Дори когато е студена.

Вечерята мина като в полусън. Не говориха за нищо лично или интимно, но Джек долавяше, че домакините му намират значение във всяка негова дума и жест.

Стана ясно, че Мария бе учила музика в Рим, в „Санта Чечилия“ — най-старата музикална академия в света. Умеела да свири на няколко инструмента, но предпочитала клавишните. Утре щяла да му покаже малката си колекция от стари клавесини, които държала в кулата. Били изработени от английски и италиански майстори. Джек не знаеше нищо по този въпрос, но унесено я слушаше и доброто му настроение започна да се възвръща. Мария говореше за дървото и метала като за живи същества. Докосването на музиканта ги карало да оживяват, също както един вълшебник може да накара дърветата да говорят и камъните да се движат.

На няколко пъти по време на вечерята с крайчеца на окото си Джек видя, че тя внимателно го наблюдава, сякаш беше стар приятел, когото не бе виждала отдавна и искаше да се увери, че наистина е той. Мария беше много красива и Джек едва се сдържаше да не отвръща на погледа й всеки път. Имаше черни коси, които падаха на вълни по раменете, зелени очи, променящи се за секунди от радост в безпокойство, дълга шия и гладки бели рамене, чиято голота бе болезнена за него.