Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Джек се настани и Розевич го погледна с откровени и пронизителни очи.

— Предполагам, че сте наследили ирландската свенливост от майка си. Баща ви е евреин, нали?

— Да — отговори Джек. — Бежанец от Германия. Откъде знаете?

Розевич сви рамене.

— Да не мислите, че ви поканих да дойдете чак дотук и да разгледате малкото ми съкровище, без да ви проуча?

Джек не отговори. Какви ли проучвания бе направил Розевич?

— Не се притеснявайте, млади приятелю. Не знам нищо, което не бихте искали да зная за вас. Само биографията ви, това е всичко. Трябваше да се уверя, че сте подходящ за работата.

— А каква е тя?

Розевич махна нетърпеливо с ръка.

— По-късно, доктор Гулд. Та вие току-що пристигнахте. Сега ще пиете лимонада, може би малко чай, после мисис Негъл ще ви покаже стаята. Имате време да си починете до вечеря. Тогава ще разговаряме. Ще ви разведа из къщата. Ще видите и библиотеката, разбира се. Очаквам дъщеря ми Мария да дойде за вечеря. Днес трябваше да замине за Корк по спешност, иначе щеше да е тук, за да ви забавлява.

Икономката се появи с поднос, на който имаше две високи стъклени чаши и кана. Джек забеляза, че бяха „Лалик“. Виждал бе подобни скъпи чаши в парижките магазини, но не можеше да си ги позволи. Опита лимонадата. Беше превъзходна — съвършена комбинация между сладко и тръпчиво.

Розевич вдигна чаша.

— За нашето сътрудничество.

— Още не съм се съгласил да работя за вас. Полякът го наблюдаваше внимателно.

— Ще се съгласите. Изобщо не се съмнявам.

— Много сте самоуверен.

— Имам основания. Ще разберете, когато видите библиотеката ми. А сега, пийте и се наслаждавайте на слънцето. Гледката от тази тераса е неповторима. Извинете, но трябва да се погрижа за някои неща. Когато поискате да се приберете в стаята си, натиснете онзи звънец и мисис Негъл ще ви заведе.

Розевич стана и се поклони официално. Джек се зачуди на колко години е. Осанката му беше като на много по-млад мъж — изправена по военному. Но според Джек този човек или живееше под напрежение, или се опитваше да не изпадне в някакъв унес, който би го заплашил.

Джек отпиваше от лимонадата и гледаше морето. Къщата го изуми с неразгадаемата си красота, пълното си уединение и съвършено местоположение. Дори в мечтите си не бе стъпвал в такова вълшебно място. Сигурен беше, че е пълна с чудати неща. Далече долу вълните се разбиваха в отвесните скали. Слънчевите лъчи озаряваха всичко. И все пак Джек не се страхуваше. Не си спомни за детето, играещо с червената топка на ръба на скалата.

Докато беше в стаята си и се приготвяше за вечерята, се случиха две неща. Въодушевлението му, вдъхновено от слънчевата светлина и свободата по време на пътуването, беше преминало. Отново го налегна обичайната депресия, изпълнена със спомени. Джек се бе свил на леглото и ту задрямваше, ту се събуждаше.

Около шест часа чу, че една кола се приближава към къщата. Настъпи тишина, после се разнесоха стъпки и приглушени гласове. Сигурно Мария се бе върнала. Той си я представи като стара мома на средна възраст или вдовица. Вероятно нямаше нито съпруг, нито семейство, макар че Съмърлон беше достатъчно голяма, за да побере няколко поколения. Но Джек вече бе разбрал, че общителността не беше една от Добродетелите на Розевич.

По-късно чу музика. Отначало тиха, сетне по-силна, като че ли някъде отвориха врата. Някой тихо и спокойно свиреше на пиано, като спираше от време на време. Някои от мелодиите му бяха познати до болка — Шуберт, Бах. Мъчително беше да ги слуша.

После пианистът засвири нещо много по-съвременно — джаз. Явно имаше чувство за хумор. Ала Джек не можеше да си представи, че това е Мария.

Вечерята започна едва в осем и половина, когато червеното слънце вече се бе уморило и клонеше към заник. Розевич не се бе появил да разговарят и глождещото чувство, че е изоставен, се прибави към настроението на Джек. Зачуди се какво го бе накарало да отговори с такава готовност на прищявката на един стар мошеник, очакваше с нетърпение някой да се възхити на дреболиите в личната му библиотека.

Мисис Негъл му бе напомнила, че трябва да се облече неофициално, но елегантно. Джек избра лек летен костюм със светлосиня риза и вратовръзка на райета. Облечен с най-хубавите си дрехи, той пак се чувстваше неугледен, заобиколен от цялото това изобилие. Не бе изпитвал такова чувство на несъответствие от първите си дни в колежа.

Пред прозореца му имаше малък балкон. Той излезе и се вгледа в потъмнялото море, като се опита отново да изпита щастието, което бе почувствал през деня. Шумът от прибоя се чуваше денонощно. Вероятно през зимата тук бушуваха бури.