Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Често тя се отдръпваше от него, сякаш се плашеше, че е отишла твърде далеч. Джек се чудеше дали има любовник. Трудно беше да повярва в противното. Сигурно я ухажваха десетки мъже. А какво можеше да й предложи той? Отново се бе превърнал в сухара от преди много години в Париж. Не се бе променил оттогава, различното беше само умората и скръбта. Но какво би правила жена като Мария с тези чувства?

Той бързо разбра, че ако не в него, тя е влюбена в Съмърлон. Разглеждаха къщата и той пристъпваше изумен от невъобразимо красивите стаи. Виждал бе величествени къщи в Ирландия, в Англия и във Франция, но стаите там бяха оградени с червен шнур, а наоколо сновяха туристи с фотоапарати и кутии със сандвичи.

В Съмърлон можеше да протегне ръка и да докосне всичко. Или да стои и мълчаливо да съзерцава. Задаваше въпроси и Мария отговаряше точно, без излишна превзетост. Понякога в думите й долавяше привързаност към къщата, а може би и към него. През онова дълго и лениво лято тя му разказа много неща за изобразителното изкуство, за стъклото и керамиката и за различните стилове мебели, като показа забележителни познания по тези въпроси.

Около къщата имаше градини с цветя, поляни и тераси, из които се разхождаха, седяха и разговаряха. Това бяха ясно очертаните граници на неговия рай, охранявани от сложни, скрити алармени системи. Мария го предупреди на няколко пъти, когато той се опитваше да се отклони от определения маршрут. На оградата имало електронни очи, разположени на равни разстояния. Жици, които засичали не лисици и язовци, а хора. Баща й изпитвал смъртен страх от крадци и се бил вманиачил на тема безопасност. Ала Джек усети, че тя го лъже. Зад приказките за охрана на съкровището му се криеше някаква загадка. Помисли, че навремето Розевич сигурно бе участвал в антикомунистически заговор, създаден и финансиран от Световната антикомунистическа организация и дори замесен със западните разузнавателни служби в операции в Източна Европа. Но дните на такива крайни мерки за сигурност отдавна бяха отминали.

Кратко пътуване с колата по криволичещ път ги заведе долу на плажа, на едно усамотено заливче. Там плуваха в чистите води, озарени от слънчева светлина. Понякога край тях минаваха прозрачни медузи. Мария му каза, че ужилването им не било фатално. Той и вярваше и разсеяно плуваше сред тях. После се връщаха в къщата, където ги чакаше Розевич. Обикновено седеше на терасата. Джек се питаше дали не ги шпионира оттам.

Не че имаше нещо за шпиониране. Времето минаваше и Джек се чудеше на непорочната си връзка с Мария. Търсеше причината в себе си и я намери в свенливостта и в страха си от обвързване след всичко, което се бе случило. Дори когато беше спокоен, той се боеше от нещата, които единствени имаха значение, от чувствата и от миналото си. Мария явно усещаше или дори знаеше какво го измъчва, заобикаляше очевидните въпроси и се съсредоточаваше върху повърхностното. Джек подозираше, че Розевич знае всичко за него, и че е предал информацията на дъщеря си.

Ала времето минаваше и нещата се променяха. Мария предприе няколко необясними пътувания, като отсъстваше дни наред, а веднъж цяла седмица. Не казваше къде отива, но Джек подозираше, че ходи в Европа, вероятно в Италия, защото веднъж видя лепенка от летището в Рим на куфара й. Липсваше му. Голяма част от вълшебството на къщата отлиташе с нея.

Когато се върнеше, тя беше мълчалива и сдържана и един-два дни нямаше разходки, само превзет разговор по време на вечеря. По време на отсъствията й и периодите на уединение Джек работеше по-усилено от друг път и стоеше до късно сред планините от ръкописи и каталожни карти. А щом онова, което я измъчваше, преминеше, тя отново ставаше същата, примамваше го да изостави задълженията си или да я придружава до Скибърин.

Върна се от дългото си пътуване необичайно сдържана. Два дни отбягваше срещите с него, сякаш я бе обидил. На третия ден дойде след вечеря, когато Джек седеше на терасата и гледаше как небето се смрачава. Розевич се извини и си легна рано. Чуваше се само прибоят. Мария се приближи с тихи стъпки.

— Трябва да се примиряваш, когато съм такава. Той се обърна и изведнъж се ядоса.

— Да се примирявам ли? Не е необходимо да се примирявам с нищо. Нито си ми съпруга, нито любовница, дори това да има някакво значение. Не съм убеден дали си ми дори приятелка.

Видя изписаната на лицето и болка и веднага съжали за думите си.

— Извинявай. Бях жесток.