Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

— Не — отговори тя, като поклати глава. — Ти имаш право. Нямаш причина да се примиряваш с всичко това.

Тя се колебаеше, сякаш обмисляше някакво решение.

— Ела горе. Искам да ти покажа нещо.

Преди да изминат по-голямата част от разстоянието, той се досети къде го води. Когато за пръв път наближи къщата, Джек бе видял над източното крило нисък купол с меден покрив. По-късно попита какво е предназначението му, но Розевич уклончиво сви рамене.

— Стара обсерватория. Строена през деветнайсети век. Държа я заключена. Не я използвам.

Вратата на обсерваторията се намираше в дъното на дълъг коридор, където дотогава Джек не се бе осмелявал да надникне. Осветлението беше оскъдно, а на стените висяха тъмни гоблени. Мария извади ключ от джоба си. Сякаш постоянно го носеше със себе си. Видя погледа на Джек и кимна.

— Понякога идвам тук сама. Без татко да знае.

— Ами ако те намери тук?

— Той ми има доверие.

Тя отключи вратата. Вътре имаше извито стълбище, осветявано само от мъждукаща електрическа крушка. Беше много студено.

— Трябваше да те предупредя да си облечеш пуловер. Можем да се върнем, ако искаш.

Джек поклати глава. Мария го поведе нагоре към купола. Нататък имаше повече и по-ярко светещи лампи. Той видя четири кресла, ниска маса и лавици, отрупани с книги. В средата на стаята имаше огромен, добре излъскан месингов телескоп. Тя седна на високото столче и посочи окуляра.

— Използвал ли си такова нещо?

— Не като този.

— Ела да ти покажа.

Мария му обясни как да нагласи лещата. Отначало Джек не видя нищо друго освен мрак, но после, съвсем ненадейно, се появиха много повече звезди, отколкото някога бе съзирал. Главата му се замая. А сетне, бавно и внимателно, тя му разказа кои планети вижда.

Седяха повече от час. Мария му показа цели галактики, но той копнееше единствено за мига, в който щеше да види лицето и — най-близкото нещо във вселената. Тя му даваше указания и телескопът се насочваше ту към тъмата, ту към светове от светлина. Накрая Джек се умори и я погледна. Мария тихо плачеше до него, неизвестно защо.

— Идвах тук със сестра си през летните ваканции. Влизахме, за да гледаме звездите, и дълго разговаряхме.

— Не знаех, че имаш сестра. И двамата с баща си говорите така, сякаш сте единствените членове на семейството.

Тя кимна и избърса лицето си.

— Така е. Сестра ми ни напусна. Почина.

Джек разбираше или поне си мислеше, че разбира.

— Съжалявам.

— Естествено. Всички съжаляват. Но това не променя нещата.

Мария потрепери.

— Не съм идвала тук, откакто чух за смъртта й. Нищо не се е променило…

Тя посочи телескопа, нощното небе и звездите. Царството на неизменността.

— Как се казваше сестра ти?

Мария се поколеба, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Джек се зачуди какво криеше за сестра си.

— Катерина.

Името прозвуча безпристрастно и неискрено.

— Какво се случи с нея? Как е умряла?

Тя се отдръпна неволно. Той почувства студа в помещението като предупреждение. Мария седеше и бавно клатеше глава. Едва я виждаше в сумрака.

— Напусна ни, омъжи се, роди дете. Стана нещастен случай и тя умря. Това е всичко.

Джек остави телескопа и седна на стола до нея. Лицето и бе подпухнало от плач. Тя се обърна към него.

— А ти? Разкажи ми за съпругата си. Татко каза, че си бил женен и че съпругата ти загинала като Катерина. Вярно ли е?

Джек не отговори веднага.

— Да — пророни накрая той и веднага се почувства смазан в онзи малък, полуосветен купол между звездите и морето.

Затаи дъх, сякаш признанието изсмука въздуха от белите му дробове. Не бе разговарял за смъртта на Кейтлин с никого, ала сега Мария го принуждаваше. Започна да говори, без да е в състояние да спре. Разказа й всичко. Тя слушате така, сякаш животът й зависеше от това. Джек не можеше да си го обясни. Говореше ли говореше — за годините, прекарани заедно, за дома им в Болебридж, за раждането на Сиобан, за плановете им.

— Топката беше червена. Голяма червена топка. Купих я сутринта, преди да излязат. Аз трябваше да остана, защото имах работа в библиотеката. Отидоха с родителите ми на Хаут Хед. Любимо място, където често ходехме на пикник.

Той млъкна. Усети, че Мария го наблюдава, и почувства загрижеността и. После описа играта, отскачащата топка и как съпругата и детето му са паднали в пропастта.

— Всичко е пред очите ми. Сякаш съм бил там. Баща ми ми разказа подробно. Аз го накарах. Там винаги имаше много бели птици. Закриваха цялото небе. И когато Кейтлин и Сиобан паднали, те се спуснали над тях. Като ангели.