Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Сигурен бе в едно — ако беше виновен за смъртта на Йосиф, Леа и Сима, Розевич бе длъжен да убие и него. При това щеше да го направи с удоволствие. Джек погледна огромния Хенрик и се зачуди как точно ще го извърши.

Приземяването не мина гладко, но всички бяха в добро настроение. Хвърлиха един бегъл поглед на британския паспорт на Джек. Хенрик трябваше да мине през друг контролен пункт. Джек се зачуди каква ли бе истинската му националност.

Ирина Косенкова не уведоми чуждестранните власти, че търси беглец от Русия. Отказа се от тази идея, в която имаше ненужен риск за нея. Въпросите в различните ведомства можеха да се окажат неудобни. Тя съжали за пореден път, че предишният строй го няма.

Косенкова имаше и друга причина да не съобщава за Джек — особено на британското разузнаване. Докопаше ли се до Гулд или до ръкописа, тя щеше да притежава мощен коз за една сделка. Ако обаче те се доберяха първи до ирландеца, ролите се разменяха. Щяха да се опитат да намерят ръкописа преди нея. А тя щеше да остане с празни ръце.

На летището ги чакаше кола с униформен шофьор. Пристигнаха в Париж в седем часа и спряха пред голяма къща в богаташкия квартал на десния бряг на Сена, недалеч от Триумфалната арка. Типична буржоазна къща на пет етажа, с издадена напред мансарда и балкони от ковано желязо.

Мисис Негъл отвори златисточерната желязна врата. Усмихна се и хвана Джек за ръката.

— Чудесно е, че ви виждам отново, доктор Гулд. Кой би помислил, че ще се срещнем пак, и то в Париж?

— Радвам се да те видя, Норийн. Изглеждаш добре.

— И вие не изглеждате зле. Само сте малко уморен.

— Да. Наистина съм уморен.

На лицето й се изписа неподправено безпокойство.

— Тук ще се погрижим за вас. Не се тревожете. Много се разприказвах, а мистър Розевич ви чака. Ще ми се кара, ако продължавам да ви задържам.

Розевич беше в кабинета си. Не се бе променил. Някои възрастни хора остаряват бързо, но полякът изглеждаше подмладен. Той изненада Джек — прегърна го радушно, сякаш се бяха разделили като първи приятели.

— Драги мой Джек, колко се радвам, че те виждам. След толкова дълго време, пропиляно напразно. Изглеждаш добре.

— Много съм уморен.

Това беше всичко, което Джек можа да измисли.

— Не се безпокой. Тук ще се погрижим за теб. Моят лекар ще дойде още тази вечер. Той е добър човек, можеш да разчиташ на него. Наех болногледачка. Трябва да те оправим.

— Защо… ме доведе тук? Как разбра, че съм в Русия? Розевич вдигна ръка и се засмя.

— Моля! Твърде много въпроси. Виждам, че си научил нещо от похитителите си. Първо си почини, после питай. Ще ти отговоря, доколкото мога. А сега Хенрик ще те заведе в стаята ти. Мисля, че вече му имаш доверие, нали? Имахте проблем само при първата си среща.

Джек не желаеше да спори. Но нямаше намерение да се остави послушно да го сложат в леглото като малко дете.

— Искам да знам само едно. Преди да отида където и да е. Сега.

Розевич се скова.

— Добре. Ще се опитам да ти отговоря.

— Ти ли нареди да убият Йосиф Шаранский и семейството му?

Щефан отвори уста. Изглеждаше искрено потресен. Явно не очакваше точно този въпрос.

— Господи, Джек! Изненадвам се, че питаш такова нещо! Как можа да го помислиш? Разбира се, че не съм наредил да ги убият. Не познавах Йосиф, макар че съм чувал за него и за работата му. Според сведенията той е бил добър човек и честен учен. Натъжих се, когато научих за гибелта му. Заедно със съпругата и детето си. Имаш право да се гневиш. Можем пак да разговаряме за това, ако искаш. Но сега си уморен и се нуждаеш от здравословен, освежителен сън без опиати.

Розевич го придружи до стълбището. Джек започна да се качва, сетне се поколеба и се обърна.

— А Съмърлон? Скоро ходих там. Изгоряла е до основите.

Лицето на поляка помръкна.

— Няма да говорим за това. Хенрик, погрижи се доктор Гулд да има всичко, което му е нужно.

Джек не знаеше колко дълго е спал. В стаята нямаше часовник. Явяваха му се странни сънища, после се събуждаше за малко и заспиваше още по-дълбоко, като сънуваше още по-странни неща. Понякога в стаята беше толкова тъмно, че не виждаше дори собствената си ръка. Обземаше го безумен страх, че отново е в руския затвор и лежеше буден, ослушвайки се за стъпки, докато сънят го надвиеше. И тогава чуваше стъпките по дългите каменни коридори и гласовете, шепнещи на език, който не разбираше. Друг път през плътните пердета се процеждаше оскъдна светлина и той знаеше, че вече не е в килията, макар само от време на време да си спомняше къде се намира. До стаята му имаше баня. На масата намираше лека храна и плодови сокове. Потърси телефон, но не видя.