Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Всяка сутрин се събуждаше и виждаше угриженото лице на Розевич, надвесено над него.

— Добро утро, Джек. Надявам се, че спа добре. Как се чувстваш?

— Не… съм сигурен. Не много добре. Боли ме главата.

Неясен спомен за кратък медицински преглед и поглъщане на някакви таблетки мина през главата на Джек. Изведнъж се сети за Белов.

— Откога съм тук?

— Дойде преди три нощи. Спа непробудно почти двайсет и четири часа, но вчера се будеше през няколко часа. Днес ще стоиш буден.

— Къде съм?

— В моята къща в Париж. Намираме се в XVII район. Мисля, че познаваш града.

Твърде добре, помисли си Джек. Кейтлин му бе поднесла Париж като първия си подарък. След смъртта й се закле да не идва повече тук.

— Отчасти. Но не и този район.

— Няма значение. Не сме далеч от „Шан-з-Елизе“. Близо сме до парк Монсо.

— Имам известна представа.

— Е, когато се почувстваш по-добре, може да излезем. Ще ти покажа забележителностите. Но засега трябва да почиваш. Бил си болен. Преживял си много. Но ти си млад и здрав. Ще се възстановиш. Доктор Ганашо е изпълнен с надежда. Каза, че следобед можеш да станеш. Режимът ти ще бъде променен. По-малко сън и повече гимнастика. Трябва да пазиш строга диета. Заради пречистването на организма ти от отровите. Доктор Ганашо ще ги изкара. Дава ти хомеопатични лекарства. Надявам се, че не възразяваш. Това е обичайна практика във Франция. Но може би не допада на ирландския ти вкус.

Джек поклати глава. Не беше в състояние да оспорва онова, което правеха с него. На втория ден на Джек отново му се искаше да живее. Ганашо го посещаваше всяка сутрин, преглеждаше го и му даваше хапчета и прахчета. Специалната диета извърши чудеса. Хенрик му правеше масаж и два пъти дневно се упражняваха в малък, скъпо обзаведен гимнастически салон. Розевич идваше от време на време, за да се осведоми за здравето му. Изглеждаше загрижен и нетърпелив.

На третия ден Хенрик заведе Джек в кабинета на Розевич. Джек влезе вътре с чувството, че го бе виждал и преди — сякаш отново се пренесе в Съмърлон. Полякът седеше зад бюрото. Носеше зелен копринен халат и очила с тънки златни рамки.

— Изглеждаш много по-добре, Джек. Изумен съм. Доверието ми в Ганашо пи неговите малки захарни хапчета се засили.

— Защо ме доведе тук? Възрастният човек посочи креслото.

— Заповядай, Джек, седни. Не се опитвай да вършиш толкова много неща наведнъж.

— Не отговори на въпроса ми.

— Спасих ти живота. Това не е ли достатъчно?

— Искам да знам защо. Онова, което накара Хенрик да направи, не беше лесно и евтино, нито те засягаше. Как разбра, че съм в Москва и къде ме държат?

— Добре. Седни и ще ти разкажа каквото мога. Помолих мисис Негъл да ни донесе чай и сладкиши. Ганашо каза, че можеш да приемеш малко обикновена храна.

В същия миг на вратата се почука и мисис Негъл влезе със сребърен поднос в ръце.

— Мисис Негъл — каза Розевич, като стана, за да вземе подноса. — Спомняш си доктор Гулд, нали?

— Разбира се. Много съм доволна, че сте по-добре, сър. Когато дойдохте, изглеждахте много зле, макар че се побоях да ви го кажа.

— Сега се чувствам чудесно, Норийн. Благодаря.

Тя изглеждаше неспокойна. Обърна се с усмивка към Розевич.

— Това ли ще бъде всичко, сър?

— Да. Ще позвъня, за да отнесеш подноса. Останаха сами. Розевич напълни две чаши с китайски чай и подаде едната на Джек.

— Вземи си — домакинът посочи чинията с продълговати бадемови сладкиши.

— Не съм гладен.

— Настоявам. Ще се изненадаш, като видиш колко са вкусни.

— Искам да знам защо съм тук.

— Да, разбира се. Имаш право.

Розевич отхапа парченце сладкиш и отпи от златистия чай. Сетне извади метален цилиндър от картонената кутия, която стоеше на бюрото. Джек усети, че пулсът му се учестява. Полякът отвори цилиндъра, извади един пергамент и го подаде на Джек.

— Познато ли ти е това?

На Джек му се зави свят, сякаш стаята се завъртя около него. Хвана се за стола, за да не падне.

— Не изглеждаш добре, Джек. Какво има?

— Откъде… го взе?

— Ще ти кажа след малко. Първо искам да го погледнеш и да ми кажеш дали това е ръкописът, който беше откраднат от апартамента на Йосиф Шаранский.

Джек се съвзе. Разтвори ръкописа и прочете първите няколко реда.

— Да. Това е ръкописът. Няма съмнение.

Розевич протегна ръка, взе пергамента и внимателно го прибра в цилиндъра.

— Джек, как би описал този ръкопис? Какво е съдържанието му?

— Сигурно си го чел.

— Да, но ти си специалистът. Познанията ми са много ограничени в сравнение с твоите.