Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

— В момента имаш влиятелни врагове. Непознатият се наведе и пъхна заглушителя в отворената уста на Павличко, чиито очи се отвориха широко от ужас. Русокосият поклати веднъж глава и стреля. Възглавницата се напои с кръв. Очите на украинеца останаха отворени.

Непознатият отвинти титановия заглушител от дулото на пистолета — „Хеклер и Кох“ Р9S, с пълнител за 45-милиметрови патрони АСР. Бавната скорост на изстрелване заглушаваше пукота, който един високоскоростен куршум би възпроизвел, докато излизаше от дулото.

Прибра заглушителя в джоба си и сложи пистолета в безжизнената ръка на Павличко, като обви пръстите му около него. Взе неговия „Токарьов“ от леглото, провери патронника и го пусна в другия си джоб. Нека милицията се притеснява откъде човек като Павличко има пистолет „Хеклер и Кох“. Както и защо е застрелял Белов и след два опита се е самоубил. Съдебната експертиза нямаше да установи нищо.

— Хайде — рече мъжът. — Предстои ни дълъг път.

Едва тогава, когато се усмихна, Джек се сети къде го бе виждал. Пред него стоеше Хенрик, телохранителят на Щефан Розевич.

Източен Сибир

Установеният ред се нарушаваше изключително рядко: Черната, Бялата и Сивата сестра. Санитарите с количките. Чистачката веднъж седмично. Доктор Ворошилов с лекарствата. Утро, обед, залез. Пролет, лято, есен, зима. Предимно зима. Сковаващ студ, заскрежени прозорци и ледени висулки, висящи от тавана в най-мразовитите дни.

В началото имаше всекидневна. Санитарите ги водеха там всяка сутрин. Имаше не толкова неприятни разходки по коридора със зелени плочки, водещ към лекарския кабинет. Спомняха си разпити, инжекции и бой. Също като при швабите, но с различен акцент. Дори боят се нанасяше с различен ритъм. Помнеха градината без цветя, където през краткото лято им позволяваха да се разхождат по двама. И самотата. Непоносимата самота.

По едно време престанаха да ги разпитват и бият. Прекратиха и разходките, и посещенията във всекидневната. Сега бяха много стари и само лежаха и живееха със спомените си. Разказваха си вицове и пееха откъси от забравени песни. В първите години набожните се молеха. Сега вече никой не вярваше в Бога. Все още не разбираха какво се бе случило. Никога нямаше да забравят онези инсценирани процеси срещу военнопрестъпниците. Всички бяха обвинени в престъпления срещу германския народ и осъдени на различни периоди затвор, а неколцина — на смърт. Един ден, след като бяха стояли в затвора повече от година, чуха шум от боричкане. В следващия миг отвориха килиите и съветската армия ги освободи. Ала радостта им беше краткотрайна. На другия ден бяха отново в килиите.

Последваха седмици на разпити. Новите инквизитори бяха по-взискателни. Искаха да разберат какво са научили германците и най-важното — каква част е истина. Но дотогава истината и измислицата така се бяха преплели в главите им, че беше невъзможно да отговарят точно на въпросите.

На втория месец от разпитите внезапно им казаха, че ще ги местят. Същия ден изведоха всички от Фридрихщайн и ги качиха на големи камиони. Последва дълго пътуване в неизвестността — малка част по шосе, а по-голямата с влак. Накрая, в ранните часове на едно мразовито пролетно утро, се озоваха тук. Кътберсън, който знаеше малко руски, им каза, че са в Сибир. Вратата на сградата, известна като „Краят на света“, рязко се отвори. Влязоха двама лекари с бели престилки — Ворошилов и Вознесенская. Зад тях се появи висока жена с дълго до глезените кожено палто. Тя имаше слабо бледо лице, огромни очила и аристократични обноски, които изглеждаха съвсем не на място в света, където бе дошла. Проследена от бляскащите им очи, тя бавно тръгна по пътеката между леглата. Приличаше на кралица на официално посещение или на министър-председател, дошъл да види някакво ужасно бедствие. Закъсняло с четирийсет и седем години. Светлината, проникваща през високите прозорци, я осветяваше. Спря пред леглото на Рамзи и започна тихо да разговаря с лекарката. Един от санитарите докара очукана количка, отрупана с документи. Познатите стари досиета. Видяха ги и сякаш чуха счупване на кости в тишината.

Жената с коженото палто щракна с пръсти на санитаря да докара количката при нея. Без да бърза, тя започна да прелиства досиетата, докато намери онова, което й трябваше. Вдигна го пред себе си като щит и се приближи до мъжа в леглото.

— Мистър Рамзи?

Рамзи я погледна недоверчиво. Повечето от зъбите му ги нямаше. Остатъците от косата му бяха пожълтели. Ръцете му лежаха отпуснати върху завивките като лапи на животно.