Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

— Да — отговори той. — Аз съм Рамзи. Много добре знаете това. Не съм мърдал оттук.

Рамзи се засмя сухо на малката си шега.

— Е, мистър Рамзи — каза тя и го изгледа продължително. — Искате ли да се приберете у дома?

— Моля? Не чувам добре.

— Попитах дали желаете да се приберете у дома. В Англия… В Улвърхамптън. При съпругата и детето си. В същия миг Рамзи се скова от смъртен страх. Не бе предполагал, че ангелът на смъртта ще се появи като жена, облечена в кожено палто, макар че вече нищо не можеше да го изненада. Погледна я онемял. Тя отваряше досието. Там сигурно пишеше всичко за него. Вероятно само гадости. Рамзи се изкашля.

Косенкова взе една снимка. Цветна фотография на възрастна жена в дебела вълнена жилетка. Показа му я. Рамзи никога не бе виждал цветни снимки.

— Това е съпругата ви, мистър Рамзи. Знам, че много се е променила, но това е Етъл. Познахте ли я?

От очите му бликнаха огромни сълзи. Не беше справедливо, негодуваше вътрешният му глас. Да го убият по такъв жесток начин. След всичко, което бе преживял.

— А това е синът ви Ерик. За пръв път го виждате, нали? Мъж на около петдесет години, плешив, с червеникави мустаци.

— А това са внуците ви Марк и Рейчъл. Мисля, че скоро ще станете прадядо.

— Какво… искате? — изхриптя той. — Нищо лошо не съм ви сторил. Защо правите това?

— Моля ви, не се разстройвайте. Дошла съм да ви помогна. Ако всичко мине добре, ще се приберете у дома. Но първо искам да ви покажа още снимки. А после ще ви задам няколко въпроса.

Тя извади още една купчина снимки. Но това не бяха семейни фотографии, а фотоси, правени от германското разузнаване през войната. Те показваха мъж и жена, които работеха за британските тайни служби.

— А сега, мистър Рамзи — продължи Ирина Косенкова, — да видим дали познавате някой. А след това искам да ми разкажете всичко за „Октомври“.

Тя му подаде първата снимка. Той я погледна, все още напълно озадачен. В главата му отекваше песента им: „Ще се срещнем отново, но не знам къде и кога…“

Париж бе обвит в мъгла. Външните полети бяха преустановени и земният контрол изпращаше идващите самолети на юг. Самолетът им бе отклонен за Лион, сетне половин час кръжа под мрачното небе в очакване на разрешение да се приземи. Джек се събуди няколко минути след като започнаха да кацат. Хенрик вдигна палец за поздрав. Той правеше всичко възможно, за да изглежда приветлив. Но Джек го бе видял да убива двама души, без да му мигне окото, и колкото и да се опитваше, не можеше да заличи спомена за кръвта, нито вещината, с която бе пролята. Дори благодарността не можеше да изтрие яркото петно, което бе оставила.

Стояха в Москва колкото бе възможно по-малко. Един компетентен лекар прегледа Джек. После излязоха през задната врата. В добрите стари времена нямаше да стигнат дори до Красногорск. Градът щеше да бъде стегнат в железен обръч. Но Хенрик бе изиграл правилно картите си. Вълшебният служебен пропуск на Павличко му гарантира имунитет срещу нежеланото внимание на камериерките и дежурните. Мъртвите тела лежаха необезпокоявани в продължение на няколко часа.

Британски паспорт, виза, билети и други документи чакаха Джек в малкия апартамент, нает от Хенрик. Отидоха с влак до Санкт Петербург, а после се отправиха към Финландия. Пътуваха във втора класа, седнали на твърди пластмасови седалки, и гледаха неизменния снежен пейзаж през прозореца. Кола би привлякла твърде много внимание. Никой разумен чужденец не би рискувал да пътува по шосетата в такова време. Полетът със самолет би означавал да минат през митническа проверка на Шереметиево. Хенрик не знаеше докъде се простира властта на Ирина Косенкова в днешно време, но заложи на сигурността.

Бяха успели да избягат точно навреме, макар Хенрик да не знаеше това. Загадъчното изчезване на Павличко разтревожи подозрителната по природа Косенкова. Тя заповяда да претърсят хотел „Москва“ и телата бяха намерени. Три часа, след като Джек и Хенрик тръгнаха от московската гара, бяха разпространени снимки на Джек. Инстинктът на Хенрик да сменят влака в Санкт Петербург, вместо да се качат на директния експрес за Хелзинки, се оказа безпогрешен. Всички влакове от Москва до Хелзинки имаха необичайно дълго закъснение на граничния пункт Лужайка. Автобусът минаваше през Брузичное. Когато охраната там получи снимката, Джек и Хенри слизаха от автобуса, за да се разтъпчат в Котка.

Щефан Розевич ги чакаше във Франция. Джек нямаше представа защо. Освен че полякът знаеше повече от самия него за ръкописа на Исус и че писмото бе в дъното на всичко. Онова, което най-силно безпокоеше Джек, беше вероятността, дори увереността, че Розевич е замесен в експлозията, отнела живота на семейство Шаранский. Като се замислеше, Джек стигаше до извода, че Розевич има пръст и в убийствата на Денис Бойлан и на Мойра Кенеди, макар че не му беше ясно какъв бе мотивът за престъпленията.