Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Тъкмо заради това той изпитваше неясен и смъртен страх от жената, с която разговаряше. Ирина Косенкова никога не бе служила официално в тайните служби, а и сега не работеше за държавата. Тази независимост й придаваше загадъчност, която беше най-силният й източник на власт и ключ към многобройни залостени врати. Другите се пазеха от нея, защото не знаеха точно каква е тя и докъде се простира властта й. Приписваха и по-голямо влияние, отколкото вероятно имаше. Павличко знаеше много добре колко е опасно да я ядосва.

— Не съм много убедена — каза тя. — Ако накараме хората, от които се интересувам, да помислят, че той е загинал по време на експлозията, това може да послужи на целите ми. Няма да разберат, че аз или някой друг е говорил с него.

— Това би било много трудно. Вече има сведения…

— Искам го мъртъв при всички случаи. Той знае твърде много и същевременно твърде малко, което е лоша комбинация. Не можем да го пуснем. И дума да не става. А да държим някого в неизвестност, вече не е така лесно, както беше преди. Много е рисковано. Не искам да се появи изневиделица след десет години и да разкаже на някой репортер всичко, което знае.

— Дали ще му повярват?

— Възможно е. Рисковано е да допуснем обратното.

— Трябва да изглежда като самоубийство. Хвърли го в реката. Трупът ще изплава чак напролет. Мисля, че желанието ти е да бъде разпознат.

— Да, това е много важно. Ще се съгласи ли Белов? Павличко поклати глава. В тази сграда имаше твърде много призраци, помисли си той. Понякога дни наред не можеше да се отърве от шумовете в отделенията и коридорите. Посещенията тук бяха най-неприятната част от задълженията му. Имаше само едно място, което мразеше повече — специализираната болница в Сибир, където Косенкова го бе водила няколко пъти.

— Рисковано е. Достатъчно трудно беше да доведа Гулд тук. Умре ли в болницата, ще настояват за смъртен акт. Новите началници действат много твърдо. А смъртният акт може да повдигне неудобни за нас въпроси. Тялото му още е пълно с опиати.

— Добре, тогава го занеси там, където смяташ, че е най-подходящо. Посъветвай се с Белов за опиатите. Направи така, че да изглежда като самоубийство, но не го хвърляй в реката. Искам да бъде намерен след няколко дни. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ако мислят, че се разхожда свободно някъде, ще започнат да го търсят. Ясно ли е?

Той кимна.

— Погрижи се за него. И, Павличко… Бих желала да отстраниш и Белов. В днешно време хората свикнаха много да приказват.

Тя млъкна и се вторачи в него, без да мига.

— Нали ме разбираш?

Павличко я разбираше много добре. Целият му живот бе изтъкан от такива разбирания. Те бяха единственият му пристан в този нестабилен и коварен свят.

Дойдоха да го отведат рано сутринта, както преди, когато в коридорите цареше тишина. Никой не се разхождаше там по това време освен призраците на душевно здравите. Душевноболните лежаха в тихите си стаи — някои спяха, други чакаха зората. Тя често не идваше. Дори и да се появеше, не носеше светлината на новия ден.

Там, откъдето по-рано ги гледаха портретите на Ленин, сега имаше икони, окачени от неотдавна пръкналите се вярващи медицински сестри. Ликове на измислени светци и мъченици, синкавозелени на постоянната светлина на нощните лампи. Тук-там седяха санитари, които четяха или играеха сами на дама. А призраците седяха до тях или крачеха напред-назад по коридорите с избръснати лица, прегърбени на две и с горящи розови езици.

Събуди го някой, който развързваше ремъците. Отвори очи, извърна глава и видя двама мъже. Единият беше Павличко, макар че не знаеше името му. Другият беше доктор Белов.

— Какво става?

— Време е да тръгвате, доктор Гулд. Тук свършиха с вас.

— Свършиха ли?

— Време е да се прибирате у дома.

— Нямам дом. Нямам къде да отида. За миг Павличко като че ли се стъписа.

— Вземете — каза той и подаде дрехи на Джек. — Облечете се.

Белов развърза и последния ремък и помогна на Джек да провеси крака от леглото. Лекарят се усмихна, сякаш двамата с Джек бяха съучастници в някакво коварно предателство. Неизвестно защо усмивката му изпълни Джек със страх.

— Къде ме водите? Защо ме местят пак?

— Казахте ни всичко, което искахме да знаем — отговори Павличко. — Ще ви заведем у дома. Съблечете нощницата и си сложете това.

Джек се подчини. Видя, че Павличко бе донесъл собствените му дрехи, които бяха взели в милицията. Това му вдъхна известна надежда. Украинецът се бе погрижил портфейлът и документите на Джек да са в джобовете. Те щяха да бъдат необходими, за да гарантират разпознаването на трупа. Когато италианският посланик се върнеше, предстоеше му доста работа.