Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Джек огледа безценните книги около себе си, големия студен прозорец, с изглед към сенчестия град, и картините с маслени бои, окачени в двата края на облицованата с махагон стая. Всичко тук говореше по-скоро за власт и богатство, отколкото за наука и алтруизъм. Що за човек беше Розевич? За какъв го мислеше Шаранский? Собствената дъщеря на Щефан се страхуваше от него и бе предупредила Джек. Какво точно искаше да му каже Мария? Дали знаеше нещо, което бе известно и на Йосиф, нещо от миналото на поляка, което го правеше опасен? Въпреки убийствата на свещеника О’Мара, на Денис Бойлан, на Мойра Кенеди и на семейство Шаранский, този човек не бе сторил зло на Джек. Оставаха само догадките и съмненията.

— Щом ръкописът е бил заключен в Държавната библиотека, както твърдиш, откъде имаш фотокопие от него? При това старо, отпреди трийсет-четирийсет години.

— По-точно от четирийсет и девет. Сам знаеш, че документите, които са ти показали в Държавната библиотека, не са там открай време, а са пристигнали след Втората

световна война. Преди това са били в ръцете на СС, а по-рано — в еврейските библиотеки. Е, какъв е изводът ти? Ще ти подскажа. В архивите на СС е имало фотокопия на много от документите. Правени са по време на окупацията на Полша. След войната в Русия били занесени само оригиналите. Съветските власти не се интересували нито от копията, нито от оригиналите. Фотокопията били съхранявани на друго място, за да се запази нещо от колекцията в случай на бомбардировка или на някое друго бедствие. Тогава имало толкова много трагедии, че хората мислели единствено как да оцелеят. Имах щастието да се добера до някои от фотокопията, докато още живеех в Полша. Нещо повече, имах възможност да прочета документа, който обсъждаме в момента.

— Не разбирам — възрази Джек. — Щом през цялото време си знаел, че ръкописът е в библиотека „Ленин“, защо ме пита в Съмърлон дали съм го виждал? Знаеш, че достъпът до онези помещения беше открит едва тази година.

Розевич се усмихна и поклати глава.

— Млади мой приятелю, лошото отношение на руснаците към теб, изглежда, е размътило мозъка ти. Аз не знаех къде са били изпратени документите, нито какво са възнамерявали руснаците да правят с тях. Нямах представа какво е било запазено и какво е унищожено в онези ужасни дни в края на войната. От време на време на нелегалния пазар се появяват някои ръкописи. Предположихме, че идват от Съветския съюз. Не сме сигурни, разбира се, но това е твърде вероятно. Знаем, че те притежават изумителни съкровища и винаги са алчни за твърда валута. Дори в днешно време е трудно да се повярва, че още не са превърнали плячката си в пари. Ала едва в началото на тази година се появи нещо ценно.

— Може би ръкописът, който търсиш, е още там. Йосиф не би го изнесъл без разрешение. Това не му беше присъщо. Имахме разрешение да изнесем само ръкописа, който е в кутията на бюрото ти.

— Ръкописът не е в библиотеката. Смъртта на Волнухин предостави на професор Григоревич свободен достъп до колекцията. Завел там един колега, специалист по сирийска литература. Човек на име Набиев, таджик. Вероятно си чувал за него.

— Сирийският е различен от арамейския.

— Достатъчно е близък за тяхната цел. Григоревич знае арамейски по-добре, отколкото е мислил Шаранский. Аз му дадох екземпляр от фотокопието. Двамата с Набиев са знаели много добре какво да търсят. Два дни ровили, но ръкописът не бил там. Джек стана.

— Извини ме, но се чувствам уморен и мисля, че трябва да легна. Доктор Ганашо категорично ми забрани да се претоварвам.

Розевич не помръдна.

— Джек — започна той с тих и гальовен глас като родител, разговарящ внимателно с непослушното си дете, което още не иска да напляска. — Когато се видяхме за последен път, аз бях малко груб, дори несправедлив към теб.

Бях разбрал, че си влюбен в дъщеря ми. Затова те отпратих. Постъпка на човек, затворен в моралните граници на едно мъртво патриархално поколение. Извинявам се. Не съм човек със съвременни разбирания. Признавам, че не трябваше да се намесвам в личен въпрос между двама зрели хора. Ако това може да те утеши до известна степен, знам, че Мария споделя чувствата ти. Затова я накарах да напусне Съмърлон тогава. Станеше ли твоя любовница или съпруга… Нещата щяха да се усложнят.

— Нали ми каза, че е сгодена за друг.

— Да. И скоро след това тя се омъжи за него. Въпреки времето, което бе изминало оттогава, вестта сякаш удари Джек в стомаха.