Димитър Янакиев: Потъмнялото небе

— Не, аз не те съветвам. Заел си се с нещо, което е по-добре да оставиш засега настрана.

— Защо мислите така, другарю Коев?

— Как защо?

— Защо мислите, че трябва да престана да работя над това, за което мечтая още от дните, когато играех с дечурлигата из прашните селски улички. Гледах напуканата земя и мислех как биха се радвали мама и дядо, ако вали, ако повали поне малко…

— Остави детските мечти, Петре.

— Това е мечта на моя живот.

— Мечта! Но сега ти си научен работник. Очаква те научна кариера. Ти трябва да мислиш за това. Ето, предстои ти научна работа — докторат. Една голяма крачка, която ще ти отвори много врати. Ти трябва да постъпиш умно. Има десетки теми; вземи, работи там, където успехът те чака. Ти искаш да се заловиш за нещо, с което не смеят да се заемат академици. Ще хвърлиш години безплоден труд и няма да стигнеш доникъде. И разбира се, няма да станеш доктор по науките. Ти си млад, енергичен, умен, способен. Но трябва да разбереш — има неща в науката, които засега е по-добре да се оставят настрана. Не им е дошло времето.

Петър слушаше своя професор и лицето му потъмняваше. Научна кариера! Ето какво той трябваше да направи.

Той погледна земята. Прашна, зажадняла. Думите на професора му сякаш изчезнаха някъде. Двамата направиха още няколко крачки.

— Искате ли да поседнем малко? — попита неочаквано Петър.

Коев намръщено огледа мястото:

— Защо не. Нали сме тръгнали на разходка. Можем и да поседнем.

— Да, млади приятелю — продължи той, като разгърна вестника и седна, пазейки се да не измачка новия си костюм. — Не бива да ми се сърдиш. Аз не одобрявам това, което си намислил. Не! Докато ти работиш за изкуственото изваляване на облаците, хората ще завършат своите трудове, ще станат доктори на науката, доценти, професори, а ти? Ще останеш в лабораторията. Защо, когато ти можеш да ги изпревариш?

Той замълча. Петър прекара ръка по тревата. Откърти малка бучка пръст и я загледа. Тя беше суха, черна. От преплетените бели коренчета се подаваше малко зелено стръкче и жадно гледаше небето.

— Другарю Коев, искате ли да ви разкажа един случай?

— Добре, кажи.

— Това беше преди 18 години. Тогава бях 12-годишен. Живеех на село и учех в прогимназията. През лятото пасях кравата и вола. Друг добитък нямахме. Имаше двадесетина декара ниви и това беше всичко. Като днес помня лятото. Засуши се още през пролетта. Засуши се някак изведнъж. По Гергьовден беше пек, какъвто никъде го нямаше. Земята изсъхна като камък.

Помня, ходехме с дядо да гледаме нивите. А то стръкчетата на житото слаби, жълти. Отдолу лъха жар, сякаш някъде под земята е запалена пещ…

Какво ли не правиха селяните. И вода светиха, и молебен отслужиха — иищо. Пресъхнаха кладенците — добитъкът ще умре за вода. Накрая в цялото село остана един непресъхнал кладенец, но и неговата вода взе да намалява. Страхотия. Побягнаха нашенци и подкараха добитъка чак към Дунава. А ние какво да правим? Мама болна. Дядо едва върви. Аз сам ли да тръгна? Дадохме вола на един нашенец, а кравата оставихме в къщи. Тя мучи за вода, не иска да хапне. Бай Станой — негов беше кладенецът, ми дава само едно менче вода на ден — за мама, за дядо, за кравата и мене. Помня, не пиех, за да не слушам как жално мучи. Пък и теленце щеше да има. Занеса аз менчето, то почти празно, прегърна я и плача, като гледам как се мъчи да обере последните капки.

Един ден времето се захлади. Небето потъмня, забулено от облаци. Всички гледахме нагоре и чакахме дъжда.

— Слава богу — кръстеше се дядо. — Ще се спаси реколтата. Няма да е без хич.

Облаците лазеха по небето тежки, пълни с влага. През тях от време на време се мяркаше синевата, те се настигаха, преливаха един в друг и отминаваха на изток. Не капна капчица дъжд. Вечерта небето се проясни.

— Избяга ни хлабът.

Няма да забравя тези дядови думи, няма да забравя горчивината, с която те се отрониха от устата му. Тая нощ пасох кравата, гледах звездите и детското ми сърце се свиваше от мъка. Мислех си колко хубаво щеше да е, ако облаците винаги валяха или ако хората можеха да стрелят нагоре с някакво оръдие, да ги раздерат като пълни с вода мехове и от тях да завали. Тогава нивите щяха да раждат много жито, ние нямаше да стоим гладни и по поляната щеше да има трева…

Професор Коев замислено слушаше младия научен работник.

— Продължавай, продължавай — каза насърчително той, когато Петър спря.