Димитър Янакиев - Потъмнялото небе

— Как сте? — попита го по говорната тръба пилотът. — Не прилича съвсем на пътническите самолети, нали?

— Не прилича — съгласи се Демирев.

— Ще свикнете.

Шумът заглушаваше думите и те трябваше да викат, за да се разберат.

— На каква височина сме сега?

— 1100 метра — отговори пилотът, — наближаваме Стара планина. Докато я преминем, ще се изкачим на по-високо.

Демирев с любопитство гледаше надолу. Като изобразени върху релефна карта се виждаха кафяви вериги от хълмове, преплетени със зелени котловини, прорязани от рекички, с разпръснати селца и градове. Шосетата изглеждаха като бели ленти, които свързваха отделните населени места.

— Дали ще видим нашите? — попита Демирев и посочи надолу.

— Сигурно. Наблюдавайте главното шосе. Тяхната колона е такава, че е невъзможно да не я видим.

Наистина не след дълго върху централното шосе те забелязаха петте коли. Пилотът сниши самолета и като направи един кръг за поздрав, отново пое по начертания маршрут. След около един час самолетите кацнаха на полявата на края на селото.

Демирев бързо откопча каишите и дръпна капака на кабината, за да излезе. Вълнение стискаше гърлото му. Ето че най-после пристигнаха тук, сред тези хора, за които той беше работил. Той дойде, но какво да им каже сега?

Погледът му обгърна полето. Засухата беше започвала да се отразява. Зеленият цвят на нивите се преливаше в някакъв жълтеникав оттенък. Като бръчки върху старческо лице се преплитаха по земята дълбоки пукнатини.

„Ще се преобрази полето след един напоителен дъжд“ — помисли Демирев и погледна нагоре. Небето беше чисто. Някъде, съвсем в далечината, се виждаха малки перести облачета. Но те бяха далече и от тях не можеше да вали.

— Дано не чакаме дълго — каза той на пилота.

— Нищо не се знае. Може и да чакаме.

Около самолетите бързо се насъбраха хора. След малко, разгърден и запотен от бързане, пристигна председателят на стопанството бай Данчо.

— Здравейте, другари, добре дошли — здрависа се той.

— Идваме да ви помогнем — каза Демирев, — ще напрашим нивите срещу засухата.

Бай Данчо, който за първи път чуваше такова нещо, ококори очи:

— Как така? С какво?

— С един прах. Така растенията по-леко ще понесат сушата.

Децата около самолетите се боричкаха и се надпреварваха да ги пипат. Срещнали стролия поглед на председателя, те бягаха встрани и пак гледаха да го издебнат, за да се промъкнат и допрат до чудните птици.

— Ще пуснат ли вода? А, другари — питаше дядо Бончо, като се промъкваше сред навалицата. Демирев усмихнато се ръкува със запъхтелия старец.

— Ще пуснат, дядо, ще пуснат, само че малко по-късно.

— Как така по-късно? То ако е за нас, ние да чакаме, ама царевицата не чака, ще изгори.

— Та нали затова сме дошли — рече да го успокои Демирев, — ще поръсим нивата с един прашец за сила и няма да изгори, ще изтрае.

— Е, щом е така, добре дошли!…

Привечер в селото пристигна колоната. До вечерта колите с ултразвуковите прожектори бяха разположени в полето така, че заграждаха един квадрат със страни близо два километра.

Два дни времето беше ясно. Но ето че на третия ден привечер се появиха разкъсани кълбести облаци. Учените се развълнуваха. Часът на изпитанието приближаваше. Опитът трябваше да ръководи Демирев. Той заповяда на пилотите да бъдат готови за излитане всеки миг. Селяните също с надежда вдигаха очи към небето. Само дядо Бончо недоверчиво клатеше глава:

— Хич недейте ги гледа. Няма дъжд в тези облаци. Ще минат и ще отминат…

Всичко беше готово за предстоящия опит. Пилотите, едри селски момчета, слушаха внимателно последните наставления на Демирев. Те знаеха какво носят техните самолети и мисълта, че участвуват в едно голямо дело, ги караше да се вълнуват и потръпват.

Цялото село излезе да гледа как самолетите ще ръсят нивите с прах срещу засухата. Събрани на купчини около самолетите, селяните оживено говореха:

— Дано излезе нещо от тази работа.

— А бе, по-окоро да пуонат вода от язовира. Там е спасението.

— Ще пуснат. Председателят каза, че обещали.

— Ще видим.

Демирев се качи на самолета и кимва с глава на пилота. Селяните притихнаха и се отдръпнаха. Моторът зарева. Самолетът се засили по поляната и плавно се откъсна от земята. След него излетя вторият. Демирев погледна надолу. Събрани накуп, селяните следяха техния полет. Младият учен чувствуваше погледите им. Ей там отстрани, подпрян на тояжката, дядо Бончо махаше с калпак. Той също беше дошъл да види как ще напрашат нивите срещу засухата. Долу напуканата почва лъхаше жар. Пожълтели и дребни бяха царевиците. А как щеше да ги раззелени един дъжд. Демирев чувствуваше, че го обзема небивала радост. Трябваше да вали. Земята искаше това!