Димитър Янакиев: Потъмнялото небе

— Гледай как е избуяла. Докато върже, повече от човешки бой щеше да стане.

Председателят на стопанството огледа нивата. Най-хубавата нива им беше тя. Повече от две хиляди декара. Как я гледаха само, какви добиви чакаха, а то какво излезе.

— Лошо стана — каза той и махна с ръка. — Само дано завали…

— Че защо не кажеш в града, а! Защо не кажеш на ония там, от язовира, да пуснат малко вода. Един път да я напоим още — стига й!

— От язовира вече казаха.

— Какво казаха?

— Казаха, че няма да пуснат.

— Защо да не пуснат. Нали и ние сме от тази държава! — ядоса се дядо Бончо.

— Защото не сме включени в напоителния район. Градините на цялото Елинско и цялото Дяковско землище чакат на неговата вода. Пък нали и вече ни пущаха един път. „Ако има, ще пуснем още“ — така казаха.

Председателят погледна отново нивата, наведе се и разрови с ръка земята. От черната пръст лъхаше топлина. Той се изправи и опитните му очи обшариха листата. Върховете на царевицата бяха започнали да пожълтяват. Тя не беше така свежа както по-рано. Засушаването започваше да се отразява.

— Какви добиви можем да имаме. Израсна царевица — да й се ненагледаш. Ако завали, знаеш ли какви мамули ще върже — рече старецът и погледна бистрото небе. — Няма скоро да вали — продължи дядо Бончо. — Познавам го. Поне месец ще държи така.

— Ако до седмица-две не вали, царевицата няма да стане — каза председателят, като вървеше между редовете, спираше и оглеждаше растенията с очите на добър и опитен стопанин.

— Слушай, Дане — спря неочаквано дядо Бончо. — Я иди пак в града. Иди и ги докарай тук, да дойдат, да видят. Грехота е, ако не пуснат вода. Сега всяка капка на зърно ще стане. Гледай какво нещо е! Бива ли да се остави да изгори? Пък ако не искат да чуят, чак в София ще пишем. Тъй ги уплаши.

Данчо откъсна крайчеца на един лист и го разтри в дланите си.

— Нищо няма да стане.

Старецът се ядоса:

— Аз пък ти казвам, че ще стане. Не бива да се остави нивата така. Торихме я, окопавахме я и сега да изсъхне. Аз ти казвам, в София ще пиша, ако не пуснат водата.

И понеже видя, че Данчо се усмихва на неговите ядове, дядо Бончо добави:

— Мислиш няма да го направя, а?

Мечтата на Демирев ставаше действителност. Той получи пълномощия, за каквито дори не смееше по-рано и да мисли. В един от най-големите заводи на страната се изработваха специалните ултразвукови прожектори, с които щяха да облъчват дъждовните облаци. Химическите заводи „Г. Димитров“ започнаха производството на течността ДЕ-1. Тя всъщност представляваше най-важното откритие на младия учен. Микроскопичните капки от тази течност, които щяха да се впръскват в облака, имаха способността да привличат около себе облачните капки и да създават условия за заваляване. Този сложен процес трябваше да се засили чрез облъчването на облака със силни ултразвукови импулси. Трептенето увеличаваше бързо едрината и броя на капките. Започваше да вали.

Два самолета бяха приспособени за пулверизаторното изхвърляне на течността. От двете страни на техните тела се монтираха стоманени бутилки с въгледвуокис. Чрез него щеше да се разпръсква течността ДЕ-1.

От летището и заводите търсеха непрекъснато Демирев. Той трябваше да дава указаиие за всичко. Заедно с още двама метеоролози младият учен ръководеше цялата подготовка.

Една вечер, когато уморен се прибра в къщи, Демирев намери върху бюрото си бележка: „Обадете се веднага на министъра на земеделието — пишеше в нея. — Търсих ви навсякъде, но не можах да ви намеря.“

Върху бележката стоеше подписът на секретаря на министъра.

Демирев неволно се усмихна. Той познаваше този млад, пълен с енергия човек. Как ли се беше ядосал, че не е можал да го намери. Той взе телефона и избра номера, който секретарят бе написал на бележката.

— Вие ли сте, другарю Демирев? Чаках да ми се обадите — каза министърът. — Исках да ви питам не можем ли да проведем нашия опит не на 24-ти, както беше уговорено, а да кажем, малко по-рано — към 17-ти.

Демирев беше изненадан. Защо опитът трябваше да се проведе по-рано? Какво налагаше съкращаването на и без това късите срокове?

Той чувствуваше, че е неудобно да пита веднага и уклончиво отговори:

— Зависи кога заводите ще изпълнят нашите поръчки.

Министърът го прекъсна:

— Говорих с директорите. Обещаха, че на 16-ти всичко ще бъде готово.

— Тогава нямам нищо против.

— Вярвах, че ще бъде така.

— Кое налага това избързване? — не можа да се сдържи Демирев. — До вчера ние говорехме опитът да се проведе на 24-ти или по-късно.