Елена Павлова - Затворена времева крива

Тази вечер ще затворим времевата линия на Боско — или поне така се шегуваме двамата. Преди половин час пратих кашона с парите и дрехите по куриер. А сега, заедно с подаръците и Старата Сали — още върви, пущината — потегляме към Лавиния.

Боско го е изчислил така, че да минем край отбивката в горе-долу точния момент, когато Аш и Боско ще щракнат копчето.

Сигурно се чудите защо не сме ги предупредили за опасността, щом знаем всичко.

Второ, защото ние/те трябва да заминат, за да ни има нас сега . И ако не го сторят, нямам ни най-малка представа какво би могло да стане. Боско казва, че е възможно Вселената да изчезне, просто без едно „щрак“. А може би, след като ние/те не заминат, Аштън и Боскон няма да поведат рода към слава и ние/те ще сме се родили в бедна, измираща по пандизите фамилия и всичко ще е различно, само дето нас сега няма да ни има…

Както виждате, и той не знае.

Но подобни мрачни перспективи не биха ме спряли да пошушна на Аш, ако нямаше и друга, твърде важна причина. И тя е, че и двамата сме получили/ще получим точно това, което искаме от живота, а и самият ни живот (смея да твърдя) беше/ще е извънредно приятен и успешен.

Боско неволно забавя край отбивката. Точно навреме да мернем за миг Старата Сали на нас/момчетата, която просто изчезва. Щрак.

И отворената времевата линия се затваря. Един вид.

Както казах навремето, човек никога не знае какво точно му се готви, когато отива у Боско. Но поне този път — макар и с разлика от петдесет години — ще приключим точно там, закъдето бяхме тръгнали… на рождения ден на Смаш. Все още пазя подаръка за нея — бях го сложил в жабката на Сали и така и забравих да го извадя преди да потеглим за миналото. Сигурен съм, че ще стане хит: медальон на модерния съвременен Ботолети, само че овехтял с петдесет години и на него пише „На Смаши от Аш и Боско“. Ако аз/Аш не си бях хвърлил парите за него, нямаше да се налага аз сега да пращам на аз/Аш кашон с древни реликви от моето тогавашно време (и да ги опаковам щателно навремето), те/ние щяхме да можем да си купим всичко сами. Всъщност, притеснява ме само едно — от тук нататък вече не знам какво се е случило и ме гложди страх как точно ще обясня на моите/Аш родители, че аз/Аш съм се запилял нанякъде с благословията на чичо си Аштън/аз.

— Знаеш ли, чудя се — Боско постепенно забавя колата.

— Да?

— Чудя се дали ефектът, дето се получи навремето с машинката ми не се дължи на влизането в перманентно съществуваща времева примка. И дали сега, като затворихме времевата линия, тя ще проработи. Къде би искал да отидеш, ако това стане?

— На заселването на първата извънземна колония — отвърнах без колебание. В списъка ми това беше след Дарковлак Медения и сега е на първо място, преди Втората Световна и всичко останало.

— Там пък защо?

— Тогава е започнал официалната си история рода ни. Не знаеш ли? Имало е двама братовчеди, Боскон и Аштън, в чест на които имената се предават по род…

— Ще трябва да планирам и преместване в пространството, което… — Боско измъкна познатата ми дървена кутия от жабката и се зае да щрака с клавишите.

Една мисъл ме удари като с чук по главата.

— Чак… — подех.

Късно.

Щрак.

Тръгне ли човек с Боско, никога не знае какво точно му се готви.

© Елена Павлова

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/214)

Последна редакция: 2006-08-06 15:18:49